Облаците отново бяха далече на хоризонта, на четирийсет левги поне. Гърмът им отекваше тихо.
Вдигна лулата с разтрепераната си, нашарена с тъмни старчески петна ръка, потъмняла от многото години под слънцето. „Умът ти върти номера, Реналд — помисли си. — Почва да ти хлопа дъската май, ясно е като две и две.“
Изнервен беше заради посевите. Това го докарваше до ръба. Колкото и бодри думи да говореше на младите, просто не беше естествено. Все нещо трябваше да е поникнало досега. Работил беше тази земя четирийсет години! Не му трябваше толкова време на ечемика, за да покълне. Не му трябваше, да го изгори дано. Какво му ставаше на този свят напоследък? Да не може да разчита човек, че растенията ще покълнат и че облаците ще си стоят където трябва.
Насила седна отново на стола, с разтреперани крака. „Остарявам, хм…“
Цял живот беше работил това стопанство. Земеделието в Пограничните земи не беше лесна работа, но ако човек се трудеше упорито, можеше да връзва двата края, стига посевите му да са здрави. „Късметът ти е толкова, колкото е зърното ти в нивата“, казваше баща му.
Е, Реналд беше един от най-преуспяващите стопани в околността. Беше се справил достатъчно добре, за да изкупи двете ферми над неговата и всяка есен да може да откарва трийсет фургона на пазара. Вече разполагаше с шестима добри мъже, които работеха за него, оряха нивите и се бъхтеха по полето. Не че не му се налагаше да слиза долу в боклука всеки ден и да им показва какво е да си добър стопанин. Не може човек да се остави един малък успех да го съсипе.
Да, работил я беше тази земя, живял я беше тази земя, както казваше баща му. Разбираше го времето толкова добре, колкото може да го разбира човек. Тия облаци не бяха естествени. Грохотеха тихо като животно, заръмжало в тъмна нощ. Чака. Дебне из горите наоколо.
Подскочи при новия трясък на гръмотевица — стори му се съвсем близо. На четирийсет левги ли бяха облаците? Това ли си беше помислил? Май като да бяха на десет по-скоро, сега като ги огледа.
— Я не се дръж така — изръмжа на себе си. Собственият му глас му прозвуча добре. Истински. Хубаво беше да чуе нещо друго освен трополенето и скърцането на кепенците от вятъра. Не трябваше ли и гласа на Ауейн да може да чуе отвътре, докато готви вечерята?
— Изморен си. Това е. От умората е. — Бръкна в джоба на елека си и извади кесията с табака.
Някъде отдясно до ушите му дойде смътен грохот. Отпърво реши, че е гръмотевица. Само че този грохот беше някак много скърцащ, много редовен някак. Не беше гръм. Колелета се търкаляха.
