Въздухът беше натегнат. Натегнат от мириса на прах и на пръст. На сухи листа и на дъжд, който отказваше да завали. Пролетта бе дошла. А посевите му така и не растяха. Един стрък не беше посмял да поникне от земята.
Стана бавно от стола — дървото изскърца и столът тихо се люшна зад него — и пристъпи до края на чардака. Засмука лулата, макар да беше загаснала. Не можеше да се занимава да я разпалва точно сега. Тези облаци го изумяваха. Бяха толкова черни. Като дима от огън по стърнище, само дето никой дим от запалено стърнище не се вдига толкова високо във въздуха. А как да си обясни сребристите облаци? Издуваха се между черните като петна излъскана стомана, блеснали изпод налепа сажди по метал.
Потърка брадичка и огледа двора. Ниска варосана ограда побираше парче трева и шубрак. Храстите бяха изсъхнали до един. Не бяха издържали зимата. Трябваше да ги оскубе скоро. А тревата… е, тревата си беше още просто зимна слама. И бурени даже не бяха поникнали още.
Внезапен гръм го разтърси. Чист, рязък, като грохот на метал в метал. Изтрещя в прозорците на къщата, разтресе дъските на чардака, завибрира сякаш чак в костите му.
Той подскочи стъписан и се дръпна назад. Тоя беше ударил близо — може би в имота му. Зачовърка го да иде да огледа. Огън от мълния можеше да унищожи човек, да му изгори земята. Тук горе в Пограничните земи толкова много неща можеше да послужат за разпалка — суха трева, сухо дърво, сухо зърно.
Но облаците все още бяха далече. Този гръм не можеше да е ударил в имота му. Сребристите и черни кълба вряха и кипяха, изпиваха се и се поглъщаха.
Притвори очи да се успокои и си пое дълбоко дъх. Дали не си беше въобразил гърма? Дали дъската не му хлопаше вече, както все се шегуваше Гафин? Отвори очи.
А облаците бяха току над къщата му.
Все едно се бяха изтърколили напред изведнъж, решили да ударят, докато не ги гледа. Завладели бяха вече цялото небе и се разстилаха във всички посоки, огромни и смазващи. Почти усещаше тежестта им, затиснала въздуха около него. Пое дъх — въздухът внезапно бе натежал от влага, — по челото му избиха капчици пот.
Облаците кипяха, тъмни черни и сребристи валма, разтърсвани от бели мълнии. Изведнъж извряха надолу като фунията на прашна вихрушка, понесоха се право към него. Той извика и вдигна ръка като заслепен от могъща ярка светлина. Тази чернота. Тази безкрайна, поглъщаща чернота. Щеше да го вземе. Знаеше го.
А облаците изчезнаха.
Лулата му тупна на дъските на чардака, пръсна изгорелия табак по стъпалата. Не беше усетил, че я е изтървал. Поколеба се, загледан в празното синьо небе и разбрал, че се е свил от страх пред нищо.
