Освен на Демандред.
Какво ли замисляше този проклетник? Готова бе да замени цялото си знание за деянията на Месаана и Аран’гар дори за най-нищожен намек за плановете на Демандред. Ето го, чаровен с ястребовия си нос, с вечно гневно стиснатите си устни. Демандред никога не се усмихваше, никога като че ли не го забавляваше нищо. Макар да беше един от най-изявените пълководци сред Избраните, воюването като че ли изобщо не му носеше радост. Веднъж го беше чула да казва, че щял се засмее в деня, в който успее да прекърши врата на Луз Терин. И само тогава.
Глупак беше да таи такава злоба. Като си помислиш, че можеше да е на другата страна — можеше да е станал самия Дракон, ако нещата се бяха обърнали по друг начин. Все пак, глупак или не, беше изключително опасен и на Грендал никак не й харесваше, че не знае нищо за плановете му. Къде се беше устроил? Демандред обичаше да разполага с армии, които да командва, но пък по света не бяха останали никакви армии.
Освен онези Пограничници може би. Възможно ли беше да се е внедрил сред тях? Това определено щеше да е преврат. Но тя определено щеше да е чула нещо — шпионирала беше в онзи лагер.
Поклати глава и съжали, че няма питие, с което да овлажни устните си. Ох, този северен въздух бе прекалено сух; тя предпочиташе доманската влага.
Демандред скръсти ръце и остана прав, а Месаана се настани на един от столовете. Имаше дълга до брадичката тъмна коса и воднистосини очи. Дългата й до пода бяла рокля беше без везмо и не носеше никакви накити. Учен до мозъка на костите. Понякога Грендал си мислеше, че Месаана е минала на страната на Сянката само защото това предлага по-интересна възможност за изследвания.
Месаана вече бе изцяло предана на Великия господар, също като останалите, но изглеждаше някак второстепенен член на Избраните. Самоуверено поемаше ангажименти, които не можеше да изпълни, съюзяваше се с по-силните, но й липсваше умение да ги манипулира. Извършила бе злодеяния в името на Великия господар, но не можеше да се похвали с великите достижения на Избрани като Семирага и Демандред. Още по-малко на Моридин.
И тъкмо когато Грендал помисли за Моридин, той влезе. Виж, това беше чаровно същество. Демандред приличаше на селски дръвник в сравнение с него. Да, това тяло бе много по-добро от предишното му. Беше почти достатъчно хубав, за да е един от любимците й, макар че тази брадичка разваляше лицето. Прекалено издадена напред, прекалено волева. Все пак тази безукорна черна коса над високото широкоплещесто тяло… Тя се усмихна, представи си го коленичил, с къса прозрачна бяла роба, взрян в нея с обожание; умът му загърнат в Принуда дотам, че за него да не съществува никой — нищо — освен Грендал.
