— Още една от тези джуджешки гадини се изсипа от тавана и го нападна. Ухапа го. Отгриза му три пръста.
— Леле майко!
— Аха. Спрях кървенето, поне за момента, но раната не изглежда добре.
Ксавиър издаде задавен, приглушен вик.
— Мило? — Хедър се наведе над ръба на дупката. — Какво става?
— Според мен шибан плъх току-що ми пролази по крака. Измъкнете ме оттук, да му се не види!
— Хубаво — обеща Кери. — Само се дръж!
— Нямаме никакво въже — обади се Хедър. — Какво ще правим?
Кери се изправи.
— Свали си дрехите.
— Ка-какво?
— Чу ме. Свали си дрехите. Каза го сама, Хедър. Нямаме въже. Трябва да го измъкнем оттам преди тези… каквито и да са те… да дойдат да ни нападнат. А Брет трябва да иде в болница.
Без нито дума повече Кери започна да съблича мръсните си, потни и просмукани с кръв дрехи. Те бяха втвърдени и лепкави, и в определен смисъл ѝ стана приятно да се отърве от тях. Хедър я погледа известно време, преди да изпразни джобовете си и да последва примера ѝ. Двете струпаха ключовете и другите си вещи на пода. И двете момичета трепереха и бяха целите настръхнали. Въпреки задавящата липса на въздух в барикадираната къща, вътре беше студено. Когато останаха по сутиени и бельо, Кери събра захвърлените им дрехи и започна да ги завързва заедно.
— Все още ли сте тук? — притеснено се обади Ксавиър.
— Аха — каза му Хедър. — Тук сме. Кери прави въже. Скоро ще те извадим. Само се дръж!
Кери подръпна саморъчното въже. Доволна, че възлите са здрави, тя легна на мръсния под и изпълзя до ръба на ямата. След това спусна въжето в дупката.
— Хвани ме за краката — каза на Хедър. — Не ме оставяй да падна, ясно?
— Няма. Само побързай!
Навън в коридора Брет простена.
— Ксавиър! — подвикна Кери. — Пускам ти въжето. Виждаш ли го?
— Не… чакай! Да, виждам го. Едва-едва.
— Можеш ли да го стигнеш?
— Почакай… — той изпъшка. Отново се разнесе звукът от трошащо се стъкло. — Не мога. Прекалено много стъкла има на пода. Не виждам нищо.
Кери погледна през рамо.
— Хедър, дай ми мобилния си!
Хедър го измъкна от купчината вещи на пода и го подаде на приятелката си. Тя го отвори и го задържа обърнат с екрана надолу към ямата. С другата си ръка стискаше въжето.
В началото не различи нищо. Наведе телефона още по-надолу и изчака очите ѝ да се приспособят. Зяпна изумена.
Светлината на мобилния се отразяваше от дъното на дупката. Ямата беше покрита с натрошени стъкла — бутилки, крушки, прозоречни рамки — остри, блестящи кинжали с дълбочина поне един фут. Стъклата около Ксавиър бяха окървавени. Раменете и лицето му бяха осеяни с порязвания.
