Тъмният коридор завършваше с три врати — една право пред тях и по една от всяка страна. И трите бяха широко отворени. Всяка водеше към нови лишени от прозорци стаи, пълни с боклук и отпадъци. Кери излезе пред групата и застана до Ксавиър. Ръцете им се докоснаха, под пръстите ѝ той се оказа приятно топъл и солиден. Усещането я утеши. Погледна към спътника си, но той явно дори не бе забелязал краткия им контакт. Взираше се едновременно в трите изхода, стрелкайки поглед от единия към другия, сякаш очакваше всеки момент нещо да им се нахвърли. Когато не последва нападение, Ксавиър вдигна пред себе си телефона като факла и пристъпи в стаята право пред тях. След това спря и се обърна.
— Нека видя запалката ти?
Кери кимна и му я подаде. Младежът изпъшка, когато пръстите му се сблъскаха с горещия метал.
— Извинявай — оправда се момичето, — още не се е охладила достатъчно.
Ксавиър прибра мобилния си и вдигна запалката високо над главата си. След това огледа набързо стаята. Пристъпи към ръждясало разтегателно легло и наведе пламъчето над ъглите. Накрая се върна в коридора.
— Празна е — прошепна. — Но е задънена. Няма изход от нея.
Каза го с обречен тон, сякаш не бе очаквал нищо друго.
— Ами останалите две?
Ксавиър с гримаса влезе в стаята отдясно. След няколко секунди излезе отвътре и докладва същото. Връчи на Кери запалката ѝ и лапна палеца и показалеца си.
— Изгори ме, мътните го взели!
— Извинявай — повтори Кери и прибра запалката в джоба си.
Проследи как приятелят им влиза в третата стая. Той извади мобилния си и вървешком заровичка в менюто. Не беше изминал и няколко крачки в мрака, когато подът изчезна под краката му. В единия момент стърчеше прав, оглеждаше стаята и отваряше телефона си. В следващата секунда изчезна от поглед, сякаш къщата бе зинала и го бе погълнала. Не му остана време дори да изпищи. Чу се само тежко тупване. На Кери ѝ прозвуча така, все едно се счупиха милион стъклени прозорци.
Един удар на сърцето. Втори.
Ксавиър се разпищя с цяло гърло.
Паникьосана, Хедър бутна Кери встрани и се хвърли през вратата. В същия момент зад гърба им Брет изквича и се чу шумно тупване. Кери скочи напред и сграбчи приятелката си, хвана я здраво за китката и я изтегли назад. Хедър се дърпаше и викаше Ксавиър по име.
— Спри! — предупреди я Кери. — Не тичай натам!
— Махни се от мен! — крещеше Хедър. — Пусни ме! Той е ранен!
Кери стегна хватката си.
— Това е капан! Мисля, че там подът не е наред. Трябва да влезем бавно.
