— Ранена ли си? — попита Брет.
— Не, аз… — тя се обърна бързешком. Не успя да се сдържи и повърна отново. Когато свърши, додаде: — Съжалявам. Не съм ранена, но определено нараних него — каквото и да беше то. Мисля, че може и да съм му отхапала езика.
Те осветиха с телефоните си пода и откриха петна кръв с размер на голяма монета.
— Нищо чудно и да си успяла — съгласи се Хедър.
Кери плю, мъчейки се да изчисти устата си от ужасния вкус. Зъбите, езикът и вътрешната страна на бузите ѝ все едно бяха покрити с мазна кал.
— Можеш ли да изкървиш до смърт през езика си? — попита Брет, взирайки се в пурпурните капки. — Чудя се колко ли лошо е пострадало.
— Хайде да не се задържаме, за да научим — предложи Ксавиър. — Хайде!
Той снима коридора с телефона си. След това се запрокрадва по него. Кери вдигна сопата си и те с Хедър го последваха. Брет вървеше отзад.
— Спри за момент!
— Сега пък какво? — попита Ксавиър с прокрадващо се в гласа раздразнение.
Брет бутна очилата си по-нагоре на носа.
— Нали не сме тръгнали в тази посока?
— Няма накъде другаде да вървим.
— Да, но каквото и да беше нападнало Кери — то също тръгна нататък.
— Ами хубаво — отвърна Ксавиър. — Ако още не е мъртво, тогава ще довършим работата, ако се натъкнем на него!
Той продължи напред. Момичетата го последваха. Брет с въздишка се повлече след тях.
Когато запалката отново се нагря, Кери я прибра в джоба си. След изчезването на светлината мракът сякаш се сгъсти. Мобилните телефони не успяваха да разсеят тъмнината кой знае колко. Поне доколкото се виждаше, в този коридор нямаше врати. Стените бяха лишени от отличителни знаци.
Ксавиър се спря, втренчен напред в тъмното. Другите последваха примера му.
— Това ми се струва нередно — промърмори той. — Няма разклоняващи се врати. Няма стаи. Просто продължава напред. Ако нападателят на Кери е дошъл насам, просто не знам къде е изчезнал…
— Казах ти — намекна Брет. — Трябва да се върнем!
— Не можем — напомни му Кери. — Помниш ли, че коридорът е блокиран?
Той не отговори. Хедър забели очи.
Ксавиър отново изруга на испански.
— Не знам какво да правя, приятели. Предполагам, че трябва просто да продължим напред. Да видим къде ще се озовем!
С тези думи той пое отново нататък по коридора. Останалите го последваха. Кери плъзна ръка в джоба си, но запалката ѝ все още беше твърде гореща. Подът под краката им се промени и стана неравен. Дъските на дюшемето започнаха да скърцат при всяка крачка. Групата забави ход и започна да се движи почти на пръсти.
