— Какво, на майната си… — прошепна Ксавиър.
Този път Хедър долови истински страх в гласа му и за секунда си помисли, че може да е дошъл неговият ред да се разплаче. Вместо това приятелят ѝ тръгна към новата стена.
— Вратите не си вдигат касите и не отиват на разходка — той почука по стената с дръжката на ножа си. Изсумтя. Останалите объркани се събраха около него.
— Пази ни гърбовете — нареди той на Кери. След това отново насочи вниманието си към стената. Връчи на Хедър ножа си и постави две ръце на ламперията. Буташе и натискаше от различни страни, но стената не помръдна. Брет пристъпи да му помогне, но Ксавиър му махна да се отдалечи.
— Не поддава — прошепна. — Това е някаква тайна врата!
— Но защо ще я запечатват само от тази страна? — попита Брет.
— Да ни спрат да не се движим напред, може би? Да ни устроят засада?
Хедър си проправи път покрай тях двамата и прокара длан по стената. Не беше нито мазилка, нито боя или дори тапет. Беше си дебело дърво, солидно като плот на маса.
Или капак на ковчег, помисли си тя.
Хедър приклекна и прокара длан по повърхността, докато не напипа пода. Опипа и ръба на дървената повърхност там. Стената се бе плъзнала пред вратата — достатъчно тихо никой от тях да не я чуе.
Тя се изправи отново. Брет и Ксавиър още обсъждаха блокадата. Хедър тъкмо се канеше да предложи, че е по-добре по-разумно да се скрият отново, вместо да стоят и да си говорят, но така и не ѝ се отвори възможност. Сякаш в отговор на думите на Ксавиър, крушките изгаснаха. Мракът ги погълна отново.
Странен, зъл смях отекна в коридора.
Хедър, Ксавиър, Кери и Брет изпищяха в унисон.
Смехът се усили и почти задави писъците им.
Докато писъците им отекваха от стените, зловещият смях прозвуча за трети път. След това внезапно, както бе започнал, звукът секна. Възцарилият се мрак сякаш усилваше нервната тишина, която ужасяваше Кери дори повече, отколкото смехът преди това.
Тя рачешката се затътри назад по протежение на стената, опипвайки пътя с едната си протегната ръка и за малко да се спъне в Хедър. И двете момичета изквичаха от ужас.
— Тихо — прошепна Ксавиър, — слушайте!
Кери трябваше да му го признае. Само преди секунда, когато вратата бе изчезнала, младежът ѝ се стори толкова уплашен, колкото и всички останали в групата. Но сега, когато опасността отново бе надвиснала над тях, неговата хладна самоувереност се бе завърнала. Говореше овладяно, кажи-речи дистанцирано.
— Къде са те? — простена Брет. — Нищо не…
