Нищо от това нямаше и грам значение в момента. Не и на това място.
Исусе, помисли си Хедър, аз съм шибана каша. Уплашена съм. Успокоена съм. Чука ми се. И дори не знам къде на майната си съм!
Тя чу Кери да хълца. Обърна се и видя приятелката си да бърше очите си с ръкав. Брет се взираше в коридора в посоката, от която бяха дошли — стоеше на стража или се опитваше да осигури на Кери малко уединение. Или може би и двете. Хедър не беше сигурна. Тя обгърна другото момиче с ръце. Само за това се сещаше в момента. Кери изхълца, преглътна поредното стенание и я прегърна здраво. Горещият ѝ дъх лъхна във врата на Хедър.
— Шшшш. Всичко ще е наред. Ксавиър ще ни изведе оттук. Просто трябва да сме смели, ясно?
Кери кимна и изхълца отново. Хедър бавно я залюля напред-назад и загука успокоително, докато Кери не се отдръпна от нея и не се изправи отново.
— Съжалявам — каза момичето и си избърса носа. — Просто… като ви видях с Ксавиър заедно… и се сетих за Тайлър…
Хедър не беше сигурна какво да каже, така че не отговори нищо.
Ксавиър им махна да се придвижат напред. Те се промъкнаха през отворена врата и влязоха в нов коридор. Този вървеше в противоположна посока спрямо първия. Но също като него беше осветен от наниз голи крушки, увиснали от тавана.
Хедър се огледа във всички посоки и прошепна:
— Накъде?
Приятелят ѝ сви рамене и с ножа посочи надясно. Тръгнаха натам. Ксавиър вървеше първи, последван от Хедър и Кери. Брет завършваше колоната. Ксавиър беше вдигнал ножа пред себе си. Крушките хвърляха отблясъци по острието. Хедър премести тухлата от едната си ръка в другата. Беше тежка и пръстите започваха да я болят. Плюс това твърдата грапава повърхност раздразваше кожата ѝ. Забеляза, че Кери е оставила сопата да се люлее до хълбока ѝ, сякаш беше забравила, че я носи.
— Приятели?
Гласът на Брет трепереше. Те се обърнаха и забелязаха, че е спрял на няколко крачки зад тях.
— Откъде влязохме?
— От предната врата? — отвърна Кери озадачена.
— Не — уточни Брет — имам предвид в този коридор. Къде е вратата, от която току-що влязохме?
— Точно зад гърба ти… — гласът на Ксавиър заглъхна, заглушен от изумлението му.
Хедър се канеше да му заяви, че трябва да спре да обвинява Брет за нещастията им и да не се държи така зле с него — но вместо това вниманието ѝ бе привлечено от мястото, където бяха влезли.
— Виждате ли? — Брет посочи. Вместо отворена врата, водеща към предишния коридор, сега там имаше стена. — Вратата е изчезнала!
