— Ако ни нападнат — каза им Ксавиър с усмивка, — промъкни се зад копелетата и ги удряй по главите!
Тя кимна и отвърна на усмивката му, но веселието ѝ бързо изгасна.
— Ела насам! — Ксавиър отново я придърпа към себе си и я целуна по челото. — Слушай. Всичко ще е наред! Ще ни изведа оттук!
— Знам. Вярвам ти.
— Кракът ти ще издържи ли да ходиш?
— Така смятам.
— Тогава да вървим!
Той се вслуша до вратата. След като прецени, че коридорът е пуст, Ксавиър отвори и, хвърлил последен поглед назад към мъртвото джудже, изведе приятелите си в светлината.
Хедър стисна ръката на приятеля си, докато се промъкваха по коридора и навлизаха по-навътре в къщата. Въпреки всичко, което се беше случило, тя вече се чувстваше изненадващо спокойна. Причината — че Ксавиър е до нея. Присъствието му успокояваше. Всъщност тя бе изненадана от промяната, която сякаш го бе връхлетяла през последния един час. Въпреки че не бе мекушав, Ксавиър обикновено се явяваше най-кроткия член на групата им и рядко се обаждаше за нещо. Винаги просто се съгласяваше с това, което решаваха останалите — обикновено Тайлър. Държеше се по същия начин и във връзката си с нея. Обикновено правеше това, което искаше тя.
Но сега… Хедър се запита дали най-сетне не се е срещнала с истинския Ксавиър. Уверен. Водач.
Замисли за начина, по който той уби джуджето. Беше ѝ се сторил овладян — като човек, който изхвърля боклука или изпълнява някакво друго простичко, ежедневно задължение. Част от поведението му би могло навярно да бъде приписано на шока, но все пак беше малко притеснително. Макар да беше вярно, че дребосъкът вероятно щеше да ги убие, действията на Ксавиър бяха малко внезапни. Предварващи. Беше страшничко. И все пак присъствието му тук бе успокоително. Хедър знаеше, че противоположните ѝ емоции са лишени от смисъл, но не можеше да ги овладее.
А още по-страшното беше, че се възбужда от всичко това.
Не че някога би го признала на приятелите си. Дори и на Ксавиър. Какво щяха да си помислят за нея? Хедър не беше сигурна дори какво да мисли за самата себе си. Стеф и Тайлър бяха мъртви по-малко от час, а ето я нея, бяга от убийци през изоставена къща — и е възбудена.
Ксавиър пусна ръката ѝ и се отдалечи, прокрадвайки се по коридора и махвайки на тримата си приятели да останат по местата си. Хедър подъвка долната си устна, докато го наблюдаваше да се отдалечава. Чувстваше се зле. Макар да не се караха (беше невъзможно реално да се караш с Ксавиър, понеже той винаги я оставяше да прави каквото си реши), но през последните дни тя го беше пренебрегвала през повечето време, дори когато бяха заедно и се мотаеха с групата. Напоследък той бе започнал да говори за бъдещето, да я пита какво ги очаква занапред — всъщност да се пита дали изобщо очакват да са заедно. Тя искаше по-различни неща от него и, без значение колко пъти му го казваше, Ксавиър като че не разбираше. Беше ли правилно? Не. Дали тя се държеше като кучка? Да. Имаше ли значение? Не. Какъв беше смисълът, ако не можеше да бъде с човек, който иска да прави същите неща като нея?
