Но какво точно се очакваше да предприемат? Да нахлуят в онази ми ти къща с факли и вили? Бяха пробвали и кварталът плати за това с кръв. Да се обадят в полицията и на пожарната? Това също бе изпробвано преди време — с дори по-лоши резултати. Да вдигнат демонстрация пред общината и да настояват да се предприеме нещо? Дявол го взел, че общината беше част от проблема. Те знаеха всичко за къщата. Просто не им пукаше. Нямаше да им е от полза нещо от този род да изплува в пресата. Не и с кървавата си история — не и с поредицата убийства и изчезвания. Не, общинарите бяха доволни да замитат всичко под килима, точно както правеха и с всички останали проблеми, възникващи тук.
— Да, ама ако нещо такова се случваше в предградията — промърмори Пери под нос, — чудесно знаеш, че щяха да сторят нещо по въпроса!
— Какви ги дрънкаш?
— Нищо особено. Лео и онези момчета се връщат насам. Сигурно ще крадат колата.
— Ти винаги мислиш най-лошото за хората!
— Може и така да е, ама бива ли да ме виниш? Лео беше добро хлапе навремето, но вече не наминава насам. Сигурно се е забъркал с наркотици. Знаеш какво се случва с всичките деца в квартала в крайна сметка. Изгниват. Или умират. Все едно това място ги отравя до едно!
— Невинаги — каза съпругата му, макар че кимна в колебливо съгласие. — Какво правят сега?
— Струва ми се, че… По дяволите, не! Идват към къщата ни! Какво, по дяволите, ще искат? Няма да се забърквам в тези лайна!
Сякаш по даден знак, ясно се разнесе звукът от стъпки, изкачващи стъпалата към верандата им, последвани от нечие чукане по вратата им. Тътнеше така, сякаш онзи отвън блъска с юмрук. Вратата издрънча в рамката си и верижката на ключалката горе издрънча.
Все още мърморейки, Пери се надигна от стола си. Лауанда сграбчи ръката му.
— Не отваряй, Пери!
Той се освободи.
— Ако не го сторя, ще избият проклетата врата! Ти стой тук!
Ударите се учестиха — гръмотевични трясъци, които сякаш разтърсваха цялата къща.
— Задръж малко псетата де! Ида, ида!
В ъгъла, до вратата, имаше закачалка и малко бюро с вдигащ се капак. Пери отвори чекмеджето на бюрото и извади оттам револвер, стар почти колкото него самия. Не се налагаше да проверява дали оръжието е заредено. Никога не вадеше патроните от него. Пъхна го в колана си и пристъпи към вратата. Пистолетът прилепваше удобно към кръста му.
Пери отвори вратата и видя Лео с вдигнат юмрук, готов да почука отново. Зад него стояха Джамал, Крис, Маркъс, едно хлапе, което наричаха Дуки (Пери не му знаеше истинското име) и още няколко младежи, които старецът не познаваше.
