— Странно — промърмори Ксавиър.
Тя кимна.
Той се изправи и ѝ помогна да си стъпи на краката. Пристъпвайки предпазливо, опитаха първата врата. Тя се отвори с лекота, разкривайки намиращата се отвъд тухлена стена.
Ксавиър изсумтя.
— Какво, по дяволите, е туй чудо?
Кери го потупа по рамото.
— Смяташ ли, че Хедър е минала оттук?
— През стената ли?
— Не. По този коридори.
Ксавиър сви рамене.
— Ами сигурно. Не виждам други стъпки обаче.
— Може би кракът ѝ е спрял да кърви.
Той се обърна отново към тухлите и положи длан на тях. Кери също ги проучи. Мазилката беше напукана и покрита с мъх и мухъл, но стената все още стоеше здрава.
— Не можем просто да останем тук — каза тя. — Тази твар може да дойде след нас във всеки момент.
Кимайки в съгласие, Ксавиър тръгна напред. Дъските на пода изпукаха леко под крачките им. Двамата спряха, изчаквайки да видят дали звукът е привлякъл внимание. Къщата си остана тиха. Кери извади запалката си и отново я щракна. Около пламъчето се завихри прах. По пътя си нататък двамата спряха пред следващата врата, на отсрещната страна на коридора, и се вслушаха. Не чуха нито звук отвътре и я отвориха.
Кери притисна длан към устата си и я захапа, опитвайки се да не изпищи.
Отвъд вратата имаше малка стая, лишена от всякакви мебели, като изключим стар, ръждив радиатор, облегнат на едната стена…
… и обсипалите пода разнообразни кости.
Нямаше съмнение, че са човешки останки. Издаваха ги лесно двата и половина човешки черепа. Другите кости бяха твърде големи да принадлежат на животно — поне на животно, което би могло да бъде намерено в гетото на Филаделфия. На пръста на една от ръцете все още имаше сватбена халка. Пламъчето от запалката се отрази в нея.
— Исусе! — Ксавиър се обърна към Кери. Очите му бяха ококорени и влажни. — Исусе Христе, Кери! На какво, да му се не види, се натъкнахме тук? Какво е това?
Писъкът, който тя потискаше, прерасна в кикот. Звукът я стресна, но не можеше да се сдържи.
— Точно както ти каза, Ксавиър. Случват се гадости!
След това смехът избликна. Ксавиър ѝ изсъска да си затваря устата и Кери позна по изражението му, че го е уплашила. Е, тя плашеше и самата себе си. Но въпреки това смехът ѝ се изплъзна и рикошира в стените.
Не спря, докато друга врата на отсрещната страна на коридора не се отвори с трясък и върху тях не скочи някой.
