Отправи се към вратата, приготвяйки се да посрещне взрива от шум и хаос. Копелетата му несъмнено щяха да се носят на вълните на адреналина - неразделна част от високоскоростното им съществуване, той се нуждаеше от известно време, за да се разсее. Кор отвори вратата...
И се вкамени на прага.
Петимата му воини не говореха един през друг, докато си прехвърляха бутилки алкохол заедно с хирургично тиксо и бинтове за раните си. Вместо това бяха насядали по мебелите, които бяха включени в наема на къщата. Никой не държеше питие, не се чуваше дори звън на метал от почистване на пистолети и острене на ками.
Всички бяха тук: Зайфър, Сайфън, Балтазар, Грях... и Троу, онзи, чието място не беше сред тях, но който бе станал незаменим. И всички отказваха да срещнат погледа му.
Не, не беше съвсем вярно.
Троу, вторият в командването, бе единственият, който се взираше в него. Единственият, който беше прав.
Аха, значи, той беше организирал това... каквото и да беше то.
Кор затвори вратата зад себе си. И остана с оръжията си.
- Имаш да ми кажеш нещо? - попита той, срещайки погледа на Троу, без да трепне и без да се отмести от вратата.
Заместникът му се прокашля и отвърна със своя акцент на някой, който произлизаше не просто от висшата класа, а от глимерата - най-високата прослойка в обществото на вампирите.
- Твоята посока ни тревожи. - Троу се огледа наоколо. - Напоследък.
- Така ли?
Троу като че ли чакаше още някакъв отговор и когато такъв не последва, изруга цодразнено.
- Кор, къде изчезна амбицията ти? Кралят има един-единствен, нечистокръвен наследник, а ти изведнъж забрави за общите ни домогвания до престола. Сложи амбициите ни настрани като купа, изпразнена от съдържанието й.
- Войната с Обществото на лесърите поглъща цялото ни време.
- Може би, стига ти наистина да се биеше.
- Значи, лесърите, които убих тази нощ, са просто плод на въображението ми?
- Това не е всичко, което правиш нощем.
Кор оголи зъби.
- Внимавай как ще продължиш.
Троу повдигна предизвикателно вежди.
- Може би не бива да го казвам пред тях?
Почувствал как очите на воините му се обръщат към него, на Кор му се прииска да удари нещо. Мислеше си, че никой не знае за срещите му с Лейла, ала очевидно грешеше. А заповядаше ли на Троу да си държи езика зад зъбите, би означавало сам да се обвини в нещо по-лошо от онова, което правеше в действителност.
- Нямам никакви тайни - изръмжа той.
- Опасявам се, че не съм съгласен. Прекарваш твърде много време под онова дърво, като някакъв вехнещ от любов...
