А тази нощ семейството й беше по-важно от измамата й.
* * *
В главната стая за прегледи в тренировъчния център Трез имаше усещането, че е напуснал тялото си, докато вихрушката на пренасянето затихваше и той за пореден път трябваше да свикне с мястото, в което се беше озовал. Слава богу, че бяха пристигнали невредими. Сега ако само можеха да получат помощ тук.
Притиснал вкочаненото и разкривено тяло на Селена в обятията си, той погледна през рамо. Доктор Джейн стоеше настрани, облечена в сини лекарски дрехи, със зелени ръкавици от нитрил и калцуни на краката. Не се приближаваше обаче до Селена. Просто си стоеше там и се взираше в тях сякаш цяла вечност.
По дяволите. Трез не разбираше особено от медицина, но откога някой, пред чието име стоеше „д-р“, се нуждаеше от време, за да се съвземе при вида на нов пациент?
Не беше добър знак.
Рейдж и Ви стояха насреща му и също се взираха в тях със Селена, сякаш нямаха представа как да помогнат.
Доктор Джейн се прокашля.
- Трез...?
- Извинявай, какво?
- Ще ми позволиш ли да я прегледам?
Трез се намръщи.
- Аха... давай. - Когато доктор Джейн не помръдна, той усети, че е на път да избухне. - Какъв, по дяволите, е проблемът...
- Кучешките ти зъби са оголени. Ето какъв е проблемът.
Трез провери набързо и откри - да не повярва човек! – че действително се беше вживял в ролята на Куджо>4 - беше се изстъпил решително с оголени зъби, а от гърлото му излизаше звук като ръмженето на косачка за трева.
- Ъъъ, съжалявам. - Докато го казваше, забеляза и че бе отстъпил в ъгъла и притискаше Селена до гърдите си така, сякаш някой щеше дд се опита да му я отнеме. - Май би трябвало да я сложа на кушетката за прегледи.
- Няма да е зле като начало - съгласи се Ви.
Тялото на Трез изобщо не бързаше да се подчини на заповедта да се размърда и в крайна сметка единствено фактът, че Селена се нуждаеше от помощта на някой, който имаше поне малко мозък в главата си, както и стетоскоп, го накара да отиде в средата на стаята. Приведе се, за да я положи върху кушетката от неръждаема стомана... и потрепери - спокойно би могъл да държи дървен стол. Тя си остана в съвсем същата поза, в която я беше открил - с протегнати крака, извито тяло и ръце, притиснати до гърдите. А най-страшното бе, че главата й си остана под същия ужасен ъгъл, извита обратно на раменете й, сякаш я разкъсваше болка.
С трепереща ръка той отмести косата от лицето й. Очите й бяха отворени, ала не беше сигурен дали е в съзнание. Погледът й като че ли не можеше да се съсредоточи върху нищо, единствено бавното примигване от време на време издаваше, че е будна. Че все още е жива.
