- Трябва да си взема душ. - Блей погледна към вратата на стаята, която споделяше с Куин. - Можеш ли да останеш с него, докато се върна?
- О, да, разбира се.
Блей се пресегна и стисна рамото й.
- Ще се налови да ми помогнеш с него. Това започва да става...
- Знам. - Лейла си свали палтото. Не си направи труда да го прибере в стаята си, просто го пусна на пода пред вратата си. - Веднага отивам.
- Благодаря ти. Господи, благодаря ти.
Двамата се прегърнаха за миг, а после Лейла се заклатушка към голямото стълбище и мъжа, който й бе дал най-скъпоценния подарък - детето, което носеше в утробата си.
Нямаше нищо, което не би сторила за Куин и неговия хелрен.
От мислите й обаче не излизаше мъжът, който в този миг я чакаше под кленовото дърво на поляната.
Съвестта я измъчваше, особено докато минаваше покрай кабинета на краля. През отворената двукрила врата зърна трона зад внушителното, покрито с дърворезба писалище... и си спомни какво я беше накарало да сключи онази сделка.
Продала бе тялото си на главатаря на шайката копелета, за да осигури безопасността на всички в имението. Сделката обаче все още не беше консумирана заради бременността й... нещо, което в началото доста я беше изненадало. Кор беше жесток воин, на когото не просто му се носеше славата, а му беше в кръвта да причинява болка на другите... и да черпи наслада от това. И все пак с нея той като че ли бе съгласен да изчака, за да получи дължимото си.
Двамата се срещаха под онова дърво и разговаряха. Понякога седяха в мълчание, а погледът му обхождаше тялото й, сякаш...
Е, понякога на Лейла й се струваше, че той като че ли черпи сила от това, да я гледа, сякаш тази визуална връзка беше нещо като вена, от която той се нуждаеше да пие редовно.
Друг път просто знаеше, че си я представя гола... и си повтаряше, че би трябвало да бъде засегната от това. Уплашена. Разтревожена.
Напоследък обаче под страха й се бе зародило странно любопитство, свързано със силното му тяло, присвитите очи... устните, дори горната, която бе обезобразена...
Отдаваше го на хормоните си... и се опитваше да не се замисля за тези пориви. Единственото, за което трябваше да мисли, бе, че докато продължава да се среща с него, той се бе заклел в честта си (доколкото имаше такава) да не напада имението. Та нали именно заради нея знаеше къде се намира то. Може би не директно, ала въпреки това тя имаше чувството, че вината е изцяло нейна.
Всичко това бе сделка с дявола, сключена, за да опази онези, на които най-много държеше. Ненавиждаше лъжите, двойствения живот, вината... и страха, че рано или късно, ще й се наложи да изпълни своята част от сделката. Нямаше друг избор обаче.
