да родят деца, които нямаше да бъдат ограничавани от строги правшА и наложени им от други роли.
А след това се бе появил настоящият Примейл и още повече бе охлабил задълженията им.
Селена погледна през потъналия в увивни растения вход на гробището; мраморните статуи на нейните сестри се извисяваха над нея, въпреки че бяха на доста голямо разстояние, самите ге бяха потънали в пищна зеленина.
Въпреки ползата си, древната програма за възпроизвеждане бе имала и един коварен резултат, един затвор, от който дори Примейлът, колкото и да бе напредничав, не бе в състояние да освободи Селена и нейните сестри.
Дълбоко в клетките на Избраниците се спотайваше една критична слабост, дефект, който се дължеше именно на ограничения генетичен фонд, който би трябвало да направи вампирите непобедими.
Жертва, принесена в намерението за сила. Доказателство, че дори майката на расата трябваше да се съобразява с Майката природа.
Статуите на гробището я изпълваха с ужас. Изящните фигури пред нея всъщност не бяха изваяни от каменни блокове. Те бяха вкаменените тела на онези, които имаха същото заболяване, от което страдаше и тя.
Това бяха мъртвите тела на нейните сестри, изминали същия път, по който я водеха и нейните стъпки, замръзнали в пози, които те си бяха избрали, запечатани във фин минерален гипс, който, съчетан със странните атмосферни свойства на Светилището, щеше да ги запази за вечността.
Отново я побиха тръпки...
...и отново отминаха.
Този път обаче не бяха последвани от усещане за нормалност.
Сякаш гледката на сестрите й, замръзнали в последната фаза на заболяването, бяха подействали като вдъхновение на онова, което я измъчваше, ставите в долната част на тялото й се вкочаниха, а после същото се случи и с гръбнака, и с лактите, с шията и с китките й. Селена се вкамени на мястото си, съвършено неподвижна, ала в пълно съзнание; сърцето й биеше, очите й виждаха ясно, ужасеният й мозък работеше трескаво.
Извика и опита да се отърси от вцепенението; помъчи се да раздвижи крака, ръце, каквото и да било.
Успя единствено да помръдне съвсем леко наляво и то бе достатъчно, за да изгуби равновесие. Тя политна и падна по лице на земята, стръкчета трева изпълниха носа, устата, очите й.
Знаейки, че я грози опасността да се задуши, тя вложи цялата си сила, за да извие глава на една страна, така че да може да диша.
И се оказа последното движение, което направи.
Гледайки под този странен ъгъл, тя сякаш виждаше всичко, заснето от прекатурена камера, сякаш някой прожектираше Светилището върху екран: стръкчетата трева бяха толкова близко, че бяха големи като дървета, и храмът така далеч, че виждаше единствено покрива му.
