В миг, сякаш беше взела нечия вена, тялото й бе изпълнено едновременно от облекчение и сила, но не и умът й... въпреки прекрасната зеленина на тревата и листата на дърветата, въпреки пастелните цветове на лалетата, които цъфтяха без прекъсване, и великолепния бял мрамор на техните покои, съкровищницата, храма за уединение и езерцето, тя имаше чувството, че я преследват, макар да се намираше на сигурно място.
Разбира се, когато страдаш от смъртоносно заболяване с непредсказуема продължителност, понякога е трудно да направиш разлика между „нормални“ симптоми и такива, които предвещават нещо по-сериозно.
Известно време тя остана на мястото, на което беше пристигнала, боейки се, че ако помръдне, болестта й отново ще се обади. Най-сетне тръгна да се поразходи наоколо. Температурата на неподвижния въздух беше съвършена, не бе нито прекалете студено, нито прекалено топло, небето над главата й бе сапфиреносиньо и баните грееха под необикновената светлина, в която бе обгърнато всичко наоколо... а Селена имаше чувството, че се намира в някоя от задните улички на Колдуел.
Колко време, запита се тя. Колко разходки й оставаха?
Потрепери и се загърна по-плътно в одеждите си, завладяна от познатото усещане за тъга и безсилие, което я връхлетя с такава сила, че й беше трудно да диша. Не се разплака обаче. Вече бе изплакала всичките си сълзи; оставила бе зад себе си всички „защо аз?“, „ами ако?“ и „трябва ми повече време“... доказателство, че бе възможно да свикнеш дори с кипяща вода, стига да останеш в нея достатъчно дълго.
Беше се примирила не само с факта, че не й бе отреден цял живот, но и че почти не бе живяла, и именно затова трябваше да се сбогува с Трез. Той бе най-близкото подобие на нещо свое, което бе имала, нещо лично, а не предначертано, нещо придобито, макар и за съвсем малко, а не възложено.
Сбогувайки се с него, тя зачиташе онази част от живота си, която бе само нейна.
Щеше да говори с него на следващия ден. Гордостта й можеше да върви по дяволите...
След известно време си даде сметка, че краката й са я отвели до гробището... в което нямаше нищо чудно, като се имаше предвид насоката на мислите й.
Избраниците бяха на практика безсмъртни, създадени за живот много отдавна като част от програмата за размножаване на Скрайб Върджин, в която най-силните мъже се обвързваха с най-интелигентните жени, за да осигурят продължението на расата. В началото жените за възпроизвеждане били държани тук в изолация, а Примешгът бе единственият мъж, използван за осеменяване. През хилядолетията обаче ролята на Избраниците се беше променила и те бяха започнали да служат на Скрайб Върджин и духовно, записвайки историята на вампирите, докато тя се разгръщаше на земята, боготворейки майката на расата и осигурявайки кръв за необвързаните членове на Братството... заради които някои се отказваха от положението си и ставаха смъртни в замяна на любов, свобода и възможността
