- Тренировъчния център. - Тор се облегна в най-грозния зелен кожен стол, който Селена някога бе виждала. Докато говореше, милваше облегалката, сякаш бе скъпоценно произведение на изкуството. - Преди нападенията имахме много добра програма тук. Ала толкова много членове на глимерата загинаха в тях, а онези, които оцеляха, напуснаха Колдуел. Сега обаче те започнаха да се връщат, а ние определено се нуждаем от помощ. Лесърите се увеличават като плъхове.
- Чудех се за какво служат тези помещения.
- Е, сега ще видиш с очите си.
- Може би - отвърна Селена.
Само ако действаха наистина бързо...
- Добре ли си? - попита братът и скочи на крака.
Изведнъж светът се наклони, завъртайки главата върху гръбнака й... или стаята бе тази, която се въртеше? Така или иначе, Тормент я улови, преди да бе паднала, и я вдигна на ръце.
- Добре съм... нищо ми няма - каза тя.
Или поне мислеше, че го е изрекла на глас. Не беше сигурна, защото устните на Тор се движеха и очите му бяха приковани в нея, сякаш й говореше, ала тя не чуваше гласа му. Нито своя. Нито каквото и да било.
Когато отново дойде на себе си, вече се намираше в една от стаите за преглед, а доктор Джейн се бе надвесила над нея. Тъмнозелени очи, къса руса коса и неприкрита тревога.
Светлината на полилея над главите им беше прекалено ярка и Селена вдигна ръка, за да закрие лицето си.
- Моля ви... не е нужно...
Изведнъж си даде сметка, че чува гласа си и светът, допреди малко приглушен и мътен, се върна на фокус.
- Наистина, нищо ми няма.
Сложила ръце на хълбоците си, доктор Джейн просто си стоеше там, като жив барометър, който се опитваше да измери нещо.
За миг Селена усети как я пронизва страх. Не искаше те да узнаят, че...
- Хранила ли си някого наскоро? - попита лекарката на Братството.
- Преди около час. И не съм яла. Забравих да хапна нещо. -Което не беше лъжа.
- Имаш ли някакви медицински проблеми, за които би трябвало да знам?
- Не. - Което беше лъжа. - Съвършено здрава съм.
- Ето - каза Тор и пъхна нещо студено в ръката й. - Изпий това.
Селена се подчини и откри, че е кока-кола в червена кутия, на която пишеше „Сподели с приятел“.
И наистина й подейства добре.
- Хубаво е.
- Започваш да си възвръщаш цвета. - Доктор Джейн скръсти ръце на гърдите си и се облегна на един от шкафовете от неръждаема стомана. - Допий я. И може би няма да е зле да помолиш да те заместят...
- Не - рязко каза Селена. - Ще довърша задълженията си.
Единственото, което й помагаше да продължи, бе важността на това, да идва тук и да дава кръвта си на братята и останалите, които не можеха да се хранят от своите жени. Това бе връзката й с нормалния живот, важна работа, която осмисляше съществуването й, метрономът на нощите и дните, без който щеше да се изгуби в мисли за злата си съдба, срещу която беше безсилна.
