Самият аз не мислех, че принадлежа към тяхната категория. Ала как бих могъл да твърдя, че не заслужавам мрачните очаквания на служителката от бара? Оказваше ми се точно толкова внимание, колкото желаех, а и получавах абсолютно всичко, от което бих могъл да се нуждая. Управителят, млад и приятен човек, твърдо решен да поддържа атмосферата на заведението, ме познаваше вече от няколко години и докато идвах, придружаван от богатата си съпруга, ме смяташе за някакъв рядък екземпляр от местното добро общество, независимо от това колко необуздана можеше да стане Пати Ларейн, когато пиеше. Богатството си струва уважението! Сега, когато бях сам, той ме поздравяваше на влизане, казваше довиждане, като си тръгвах, и очевидно беше взел решение като собственик изобщо да не ми се бърка. В резултат на това малцина посетители биваха канени в салона. И така всяка вечер аз можех да се напивам толкова, колкото ми се щеше.
Едва сега се чувствам готов да призная, че съм писател. От ден първи обаче не бях написал нищо ново. Да преценяваш положението си с ирония — можем да се съгласим с това — не е голяма радост, иронията се превръща в тъмница, когато кръгът се затвори. Цигарите, от които се бях отказал с цената на способността си да пиша, сега, при последното ми връщане в царството на никотина — то си е наистина цяло царство — ме бяха лишили напълно от възможността да завърша дори само един нов пасаж. За да не пуша, трябваше да се уча да пиша съвсем отначало. Сега, когато бях извършил такъв подвиг, връщането ми към цигарите като че стъпка всяка литературна искрица. А може би причината беше заминаването на Пати Ларейн?
През тези дни носех своя бележник в „Алеята на вдовицата“ и когато се напиех достатъчно, успявах да добавя един-два реда към думите, записани в часове, когато не бях толкова отчаян. Та в онези редки случаи, когато някакви посетители фактически споделяха питието си преди вечеря в една и съща зала с мен, тихите ми звуци на реакция за удачно избран синтаксис или недоволното ми сумтене при фраза, която сега ми се струваше толкова безжизнена, колкото и повтарящите се приказки на някой стар приятел по чаша, всичко това сигурно е звучало странно и животинско и така обезпокоително (при цялата ламперийна елегантност на салона), както лаят на някое псе, съвършено равнодушно към всяко човешко присъствие в близост.
Мога ли да твърдя, че не разигравах театър, когато се чумерех на някаква пиянска бележка, която едва успявах да разчета, а след това се кисках от радост, когато алкохолните завъртулки претърпяваха метаморфоза и се превръщаха в разчетен текст? „Ами да — мърморех под носа си, — изследвания!“
