И, разбира се, за да компенсира, сега той описваше дълго и подробно как двамата с Бети се оправяли в леглото и ми натрапваше тези описания, а аз трябваше да ги чета, за да обсъждаме качествата им. Беше литературен семинар на най-висше ниво.
Бих могъл да го изтърпя този Паяк, това чудовище, с което деляхме подвига да сме се изкачвали на седем осми от височината на каменния фалос на най-високия паметник от нашия град до столицата Вашингтон, да, бих могъл, стига той да вярваше в Бога, или в Дявола, или и в единия, и в другия. Ако той беше една изтерзана душа, ако бе искал да убие Бога или ако беше целунал Дявола под опашката и сега му бе роб, бих могъл да се примиря с ереста, самозаблудата, вероломството, антиномианизма, арианизма, еманатизма, гностицизма, манихейството, дори с монофизитизма или катарството, но не и с този проклет атеист, който вярваше в духове, явяващи се в електронни потоци. Мисля, че теологическите му възгледи се изразяваха в следното: може някога да е имало Бог, но сега по една или друга причина той е изчезнал и ни е оставил една космическа магазия, из която да можем да вървим и да се блъскаме, да си тикаме пръстите в стоките, да се намираме във всички системи. Да, той беше в авангарда на церебралните същества.
През този ден, когато влязох във всекидневната им, вътре беше тъмно, бяха спуснали щорите. Паяка и още двама мъже, чиито лица в началото не можах да видя, наблюдаваха как „Патриотите“ се опитват да отбележат точка от десетярдовата линия. Трябва да беше неделя — белег колко откъснат се чувствах от всичко около мен. Дори не знаех това. През всяка друга ноемврийска неделя щях да съм подготвил след дълго обмисляне облозите си и щях да съм се разположил тука още за началния удар, защото, ще призная, без оглед на това колко мразех Нисън и как не бях свикнал да гледам с часове телевизия, дотолкова, доколкото това ми действаше като пълна промивка с доза соли — въпреки всичко, ако човек има такива намерения, няма друго такова място за гледане на телевизия като малката дневна на Нисън. Миризмата на нечисти чорапи и отдавна разлята бира се смесваше с по-финия мирис на видеоапаратурата — изгорели жици, пластмасови кутии. Можех да се почувствам като че ли съм в пещера на границата с бъдещата цивилизация — с новите церебрални пещерни хора в очакване на бъдещите хилядолетия. Макар неделните следобеди да биваха прекарвани в дълбокия, доста потискащ мир на пропиляваното време, все пак годишните времена щяха да отминават и щях да позная монотонната радост да наблюдавам „Патриотите“, „Селтикс“, „Бруинс“, а после, през април, „Ред Сокс“. През май атмосферата се променяше. Нашата зима свършваше, лятото не ни излизаше от ума и дневната на Нисън вече не изглеждаше толкова като пещера, колкото като непроветрена бърлога. Сега обаче бяхме в началото на зимния си сън. Ако есента не се бе оказала толкова необичайна за мен, можеше с удоволствие (и с някаква меланхолия) да съм донесъл шесторка бири или направо четвърт галон бърбън като мой дял в пещерата и да съм се пльоснал без повече да му мисля на някоя от двете му кушетки или трите му потрошени меки фотьойла (всичко това наблъскано в дневната, не по-голяма от три и половина на пет!), щях да съм протегнал ботушите си на килима му, за да се слея с всички цветове в стаята — стените, килима и мебелите, който бяха вече избелели, потъмнели и обезцветени от разлети течности, за да се прелеят с петната си в царящия наоколо безцветен цвят, който не беше нито пепелявосив, нито избеляло морав, нито убито зелен, нито бледокафяв, а бе една смесица от всичко това. Но кой го бе еня за цвета? Телевизионният екран беше нашият олтар на светлината и всички ние го гледахме, като някой понякога изсумтяваше или сръбваше от бирата.
