Тя можеше да лудува с гол задник в морето, прегърнала с ръце други две съблечени жени и подличките й, щипливи южняшки пръсти да мачкат зърната на гърдите им — защото пощипването по гърдите, пипането на циците и пляскането по дупето бяха развлечения за добри момичета във водоемите, които тя бе познавала и където предпазното въже за къпещите се висеше от дебелия клон на старото дърво горе на скалата.
Тя обичаше също така да се разхожда из нашата къща по обувки с високи токове и без нищо друго, но дълбоко, до най-чувствителните тъкани на тялото си се дразнеше, ако някой навлечен във вехто яке бараба блъснеше вратата, за да влезе да попита: „Тим вкъщи ли е?“.
„Слушай, тъпо, долно, просто копеле! — викваше тя. — Не си ли чувал, че трябва да се почука?“
Така на приятелите ни беше наложено правилото: трябва да се позвъни, преди да се влезе. И това правило ние — имам предвид тя — бяхме въвели в действие. Към нас се отнасяха с презрение, че сме толкова педантични, но както вече посочих, през зимата нашият град биваше завладяван от антиснобизъм.
Затова и аз си дадох труда да почукам на вратата на Паяка и кимнах на гаджето му Бет, когато тя ме пропусна да вляза. У нея имаше едно такова робско покорство да изпълнява всичките прищевки на Нисън, че дори и най-послушните жени в града бяха вдигнали ръце от нея. Иронията беше в това, че Бет осигуряваше издръжката на домакинството на Нисън; нещо повече, тази малка къща беше нейна, купена с парите, дадени й от заможните й родители (индустриалци, както ми бяха казали, от Уисконсин). При все това Паяка властваше в сандъка за сол като в свой феод. Обстоятелството, че беше купил с нейни пари своята хонда — 1200, телевизора си „Тринитрон“, видеокамерата си „Сони“, видеорекордера си „Бетамакс“ и компютъра си „Епъл“ сякаш само подсилваше властта му. Слабият й усет за стойностите на всичко се поддържаше само донякъде жив от това, че му предоставяше пари в брой: тя беше тиха, бледа, любезна, плаха, безцветна, сива млада жена с очила и аз винаги имах усещането, дори когато двамата с Бет си кимахме с глава и си разменяхме стеснителни усмивки, че тя умишлено отхвърля и най-дребната частица привлекателност, която може да се притури към нея. Изглеждаше като бурен. Но пък пишеше добра поезия. Когато прочетох малкото неща, които склони да ми покаже, открих, че тя е жестока като изнасилвач от гето в бруталността на идеите си, че е пъргава като акробат в метафорите си и че е готова да срази сърцето ви с рядка поетична жилка на чувство, крехко като стъбълцето на орлов нокът в устата на дете. Тя беше бурен, захранен с радий.
