Не мога да се преструвам обаче, че аз лично бях безразличен към купата. Двамата с Пати Ларейн се скарахме дали да я оставяме на показ. Реших, че Пати е привикнала към кокаина по-силно, отколкото си признаваше, докато аз вече мразех тая дрога. Една от най-тежките години на живота си бях похабил да купувам и продавам бялата смърт — поех си пътя за панделата, защото ме гепиха за кокаина.
Не, щатските гвардейци не биха ме харесали особено. При все това в този студен ноемврийски следобед ми беше трудно да си ги представя търсещи духовно отмъщение в боен ред пред парцелчето ми с марихуана. По време на лятната лудница — да. През предишното лято, в неистовото августовско умопомрачение, когато ми бяха предали, че се очаква акция, аз изтичах до Труро в най-голямата жега през деня (когато се смята, че е груба грешка да се прибира реколтата — растенията се увреждат вътрешно) и окосих всичко, след което прекарах цяла безумна нощ (трябваше да давам и обяснения за отсъствието си от няколко купона) да увивам току-що отрязаните стъбла във вестник и да ги складирам. Не направих нищо както трябва, затова не повярвах на сърдечните поздравления на Риджънси за качеството на продукцията от преди година (може би Пати Ларейн му беше мушнала в джоба две чудесно свити тайландски дози, а му бе казала, че са домашно производство). Както и да е, следващата ми реколта, наскоро прибирана, през септември, наистина имаше аромат, можете да го наречете душевна специфика. Макар че миришеше леко на гранливо от горите и мочурищата на Труро, аз все пак вярвах, че предлага типичния за нашето крайбрежие влажен дъх. Може да изпушите и хиляда дози и пак да не разберете за какво говоря, но аз наистина отглеждах марихуана с прекрасна жилка. Ако някой иска да преживее илюзията, че може да общува с умрелите или поне да се задоволи с възможността те да му шепнат, за това моята дрога е чудна. Отдавам го на много фактори, сред които не най-маловажният е, че горите край Труро се обитават от духове. Преди години — вече ще станат повече от десет — един млад португалец от Провинстаун убил четири момичета, разчленил телата им и ги заровил в няколко гроба сред нискораслата гора тук. Аз изключително силно усещах присъствието на мъртвите момичета вцепенени, обезобразени, стаили своя укор. Спомням си, че когато тази година прибирах реколтата — пак се налагаше да бързам, защото някакъв ураган (той след това се отклони към океана) се очакваше да ни връхлети, и наистина поривите на вятъра имаха силата на експлозии — беше горещ, притъмнял, зареден с буря ден в средата на септември и докато страшен прибой се блъскаше с все сила в подпорните стени там, в Провинстаун, а хората тичаха напред-назад да заковават на прозорците допълнителни капаци, аз се потях като блатен плъх сред почти изпадналите в истерия буболечки в гората край Труро, на повече от десет километра разстояние. Каква атмосфера на мъст витаеше само!
