Голямо разочарование трябва да е бил Провинстаун за нея. Ние предлагаме нашата местна архитектура, ала тя е причудлива: типичната за Кейп Код стара рибарска хижа с дървена външна стълба, наподобяваща сандък за сол. На туристите ние продаваме квартирна площ. Сто стаи, дадени под наем, могат в крайна сметка да се окажат със сто външни стълбища. За всеки, който търси приятно пребиваване, Провинстаун е не по-малко задръстен от някое кръстовище с двадесет телефонни стълба.
Тя може би се беше заблудила от изящния вид на нашия край върху картата: финият филигранен връх на Кейп се вие около себе си като нос на средновековна пантофка. Вероятно тя си бе представяла морави, ливади, газон. А вместо това й се налагаше да гледа дюкянчета, приличащи на евтини кабарета, със заковани с дъски витрини и еднопосочна главна улица, толкова тясна, че ако до бордюра има паркиран камион, трябва да спрете дъха си и да се надявате, че нищо няма да одраска вашата взета под наем лимузина, когато се промъквате напред.
Естествено, тя ме запита за най-величествената къща, която може да предложи нашият град. Тя е разположена на един хълм, пететажно шато — единствено в града — и е опасана с висока ограда от ковано желязо. Къщата е доста отдалечена от портата. Не бих могъл да кажа кой живее там сега и дали той е собственик или наемател. Бях чул името и го бях забравил. Трудно е това да се обясни на чужденците, но през зимата хората в нашия град предпочитат да се изпокрият. Да се запознаваш с новодошлите не е по-просто от това да пътуваш от един остров до друг. Пък и никой от моите познайници, тъй както си бяхме облечени за през зимата (с дънки, ботуши и яке с качулка), никога не би преминал през такава порта. Бях решил, че сегашният владетел на нашата единствена величествена сграда трябва да е някакъв богат чешит. Затова и използвах богаташа, когото познавах най-добре (и който, наистина случайно, беше бившият съпруг на Пати Ларейн от Тампа), преместих го далеч на север в Провинстаун и му дадох на заем шатото. Не исках да губя темпото пред госпожица Джесика.
— А, тая къща — рекох — е собственост на Мийкс Уордли Хилби Трети. Той живее сам-самичък там. — Помълчах малко. — Аз се познавах с него. По едно и също време бяхме в колежа Ексетър.
— О! — след доста дълга пауза се обади Джесика. — А смятате ли, че можем да го посетим?
— Сега го няма. Вече рядко остава в града.
— Колко неприятно — рече тя.
— Вие не бихте го харесали — казах й аз. — Той е много странен тип. В Ексетър побъркваше всичките възпитатели, като се подиграваше с правилника за униформата. В час трябваше да носим сака и вратовръзки, а нашият Уордли се издокарваше като принц от Армията на спасението.
