Кълган отхвърляше с пренебрежение тревогите му с твърдението, че с времето всичко ще си дойде на мястото. Дебелият магьосник винаги проявяваше съчувствие към момъка и никога не го хокаше, че не се справя по-добре, защото знаеше, че момчето се старае.
Някой отвори вратата и измъкна Пъг от тъжния унес. Той вдигна очи и видя отец Тъли с голяма книга под мишницата. Бялото му расо прошумоля, докато затваряше вратата. Пъг се надигна и седна.
— Пъг, време е за урока ти по писане… — Старецът млъкна, забелязал мрачната му физиономия. — Какво ти е, момко?
Пъг беше обикнал стария жрец на Асталон. Беше строг учител, но откровен. Хвалеше момчето за всеки негов успех също толкова често, колкото го мъмреше за провалите му. Притежаваше бърз ум и свежо чувство за хумор и беше открит за всякакви въпроси, колкото и глупаво да звучаха те на самия Пъг.
Момчето се изправи и въздъхна.
— Не знам, отче. Просто като че ли нещата ми не вървят както трябва. Всичко, което се опитвам да постигна, се превръща в пълна каша.
— Пъг, не може всичко да е толкова черно — отвърна жрецът и сложи ръка на рамото му. — Защо не ми разкажеш какво точно те тревожи, а упражнението по писане можем да отложим и за друг път. — Той придърпа едно трикрако столче, седна и заоправя гънките на расото си. Положи големия том до краката си и загледа момчето.
През последната година Пъг беше поизраснал, но все още си оставаше дребен на ръст. Раменете му бяха започнали да се уширяват малко, а чертите на лицето му да се оформят в облика на мъжа, какъвто предстоеше един ден да стане. Изглеждаше отпаднал и обезсърчен в домашнотъканата туника и панталони, а настроението му бе също толкова посърнало, колкото дрехите, с които бе облечен. Стаята му, обикновено спретната и подредена, представляваше бъркотия от разхвърляни безразборно свитъци и книги и отразяваше безредието на ума му.
Пъг помълча, но след като жрецът не каза нищо, заговори:
— Спомняте ли си когато ви разказах как Кълган се мъчи да ме научи на трите основни заклинания, носещи смирението на ума, за да може магиите да се правят без духовно напрягане? Е, истината е, че овладях тези упражнения още преди месеци. Сега вече мога да доведа съзнанието си до състояние на пълна кротост само за няколко мига и с нищожно усилие. Но стигам само дотук. По-нататък всичко сякаш се разпада.
— Какво имаш предвид?
— Следващото, което трябваше да науча, бе да възпитам ума си да прави неща, които не са му присъщи, например да мисля само за едно нещо, изключвайки всичко останало, или пък да не мисля за нещо определено, което е много трудно, след като вече са ти казали какво е то. В повечето случаи мога да го постигам, но от време на време имам чувството, че в главата ми се появяват някакви сили, започват да се мятат, да ломят и настояват да правя нещата по съвсем друг начин. Все едно че в главата ми става нещо различно от онова, което Кълган ми е казал, че трябва да очаквам. Всеки път, когато се опитам да приложа едно от простите заклинания, на които ме научи Кълган, като да накарам някой предмет да се задвижи или да се надигна от пода, тези неща в главата ми започват да изпълват ума ми и губя самоконтрол. Не мога да усъвършенствам дори най-простото заклинание. — Пъг усети, че се е разтреперал, тъй като за пръв път говореше за тези неща с друг, освен с Кълган. — Кълган само ми казва да упорствам и да не се тревожа. — Едва сдържайки сълзите си, той продължи: — Имам талант. Кълган твърди, че го е разбрал още при първата ни среща, когато използвах кристала. И вие ми казахте, че имам талант. Но така и не мога да накарам заклинанията да подействат така, както се очаква. Всичко това ужасно ме обърква.
