— Тери ще защитава правата си. Също и аз — заключи тя.
Поскович кимна бавно. Тя водеше осем мъже, Поскович разполагаше с двайсетина. За няколко минути можеше да извика още десет. Той имаше превъзходство и жената го знаеше, но въпреки това се беше изправила смело срещу него. Поскович огледа мъжете зад нея и се запита дали имат пистолети в джобовете на шлиферите. И дали бяха готови да ги използват.
Сам посочи бутилката върху бюрото му.
— Това водка ли е?
Поскович кимна.
— Оригинална. Изпраща ми я един приятел от Санкт Петербург. Пиете ли водка, госпожо Грийн?
— Ще пия каквото ми предложите, Зоран.
Поскович се усмихна и нареди на един от хората си да донесе друга чаша, после наля на гостенката и на себе си. Чукнаха се и Поскович я загледа внимателно, за да види дали наистина разбира от алкохол, или просто се прави на важна.
Тя премлясна замислено, после кимна.
— Не е зле.
Подаде му чашата си за още.
Поскович се засмя. Наля й още и двамата пак се чукнаха.
— Мисля, че можем да станем приятели, госпожо Грийн.
Тя вдигна чашата.
— Зависи от това дали ще оставите на мира микробусите на съпруга ми. — Тя отново пресуши чашата си. — Имате ли още столове, Зоран, или карате гостите да стоят прави?
Поскович нареди да й донесат стол и тя седна срещу него. Хората му явно се поуспокоиха, но не помръднаха от местата си; горилите на Сам останаха с ръце в джобовете.
— Та как е в Косово, Зоран? — попита Сам.
— Тежко. Невероятна немотия. Всички искат да се махат.
— И да дойдат в Англия, така ли? Да започнат нов живот?
— В Америка. В Америка е най-добре. Ако не успеят да се уредят за там обаче, и в Лондон става.
— И вие ли така направихте? Дойдохте и започнахте нов живот?
Поскович кимна.
— Разбирам ви, Зоран. И аз произхождам от емигранти. Прапрадядо ми е бил унгарец.
Поскович кимна одобрително.
— Свестни хора са това унгарците. — Вдигна чашата си. — И знаят как да пият.
Сам вдигна рамене.
— Да, може би оттам съм го наследила. — Тя отпи нова глътка водка. — И така, какво ще правим, Зоран? Няма да започваме война, нали?
— Война ли?
— Защото, ако не се разберем, точно до това ще се стигне. Ако продължавате да нападате микробусите ми, нашите хора ще продължат да бият вашите. Така и двамата ще загубим. Няма голям смисъл, нали?
Поскович вдигна рамене.
— Такъв е животът, госпожо Грийн. Ако не си вземем това, което ни се полага, никой няма да ни даде нищо на готово. — Той махна към количките за хотдог. — Трябва да се борим с босненците за този бизнес. А те са корави копелета. Ако бяхме отишли да ги помолим: „Извинете, може ли и ние да продаваме хотдози“, какво мислите щяха да кажат?
