Артур започна да разглежда разсеяно картините по стените на залата — тия картини, ценени тъй високо от неговия баща. Всяка година баща му купуваше по една картина, някога по две, чрез Винсент, крупния търговец на художествени произведения в Тайнкасъл, и изразходва за тях — тъй му се струваше на Артур, неговите уши поглъщаха и най-малките подробности от разговорите на неговия баща — баснословни суми.
Да, картините действително бяха прелестни; големи платна, с великолепни багри. Стоун, Орчардсън, Лейтън, Холман, Хънт, о, особено Холман Хънт, Артур знаеше имената на художниците. Той знаеше, че тия художници — тъй казва баща му — ще бъдат един ден старите майстори на бъдещето. Най-вече една от картините — „Влюбените в градината“ — го омайваше със своята хубост; тъй възхитителна беше тя, че Артур просто изпитваше болка всеки път, когато я съзерцаваше, подобно на копнеж, загнезден дълбоко под стомаха му.
Артур изведнъж почувства нова болка в душата си — болка на безпокойство и отчаяние. Сломен от нуждата за утеха, той стисна силно очи. С оня жар, който често пъти го обземаше, той се замоли: Мили Боже, направи тъй, че стачката днес да се прекрати; направи тъй, че всички хора да се върнат при баща ми; дай им да видят своята грешка. Мили Боже, ти знаеш колко добър е моят баща. Аз го обичам, и тебе обичам, мили Боже. Направи тъй, че хората да постъпват справедливо, както той постъпва, и не ги оставяй вече да правят стачки. И помогни ми, да, помогни ми по-скоро да заработя заедно с баща си в „Нептун“, по-скоро заради Исуса Христа, амин!
Ричард Барас се завърна в пет часа и завари да го чакат вкъщи Армстронг и Хъдспет. Той се завърна със своята хладнокръвна, неприбързана точност, леко намръщен, и донесе със себе си вкъщи строгия пулс на своята личност; той завари двамата мъже седнали на два стола в залата, един до друг, загледани мълчаливо в пода.
Когато съзря тия двама мъже, Ричард не промени изражението на лицето си. Само едно пламъче прониза за миг студената тежест на неговата непоколебимост, светна в неговите очи и пак изгасна.
Армстронг и Хъдспет станаха. Кротко мълчание.
— Е? — запита Ричард.
Армстронг кимна развълнувано.
— Свършено е, слава богу!
Ричард посрещна новината без видим знак на вълнение, сякаш слабото прегракване в гласа на Армстронг му бе неприятно. Той остана прав, затворен в себе си, чужд на околния свят. Най-после той се раздвижи, замахна с ръка и тръгна към трапезарията. Там се спря пред бюфета, наля уиски в две чаши, натисна звънеца и поръча да донесат за него чай. Чаят веднага пристигна.
