Леглото представляваше една дъска два метра на седемдесет и пет сантиметра, с одеяло, без сламеник. Над леглото имаше полица с порцеланова чаша и една чиния с лъжица и нож. Над полицата се виждаха окачени плоча и молив, а под плочата — сякаш да подкани към четене — една малка библия.
След като огледа килията, Артур се обърна и видя, че пазача Колинс още стои на вратата, като че ли иска да чуе мнението на затворника за килията. Горната му устна беше дръпната малко назад, а главата му издадена напред. Щом видя, че Артур няма какво да каже, Колинс се обърна и излезе безмълвно. Вратата се хлопна — тежка врата с малка дупка за надничане през нея. Артур седна върху дъската — сега негово легло. „Намирам се в затвора — мина му през ум. — Тук е затворническа килия, намирам се в затворническа килия. Не съм вече Артур Барас, сега съм само номер 115.“
В седем часа поднесоха вечеря. Извънредна вечеря, за новодошли — една паница супа, рядка като вода. Макар и да му се повдигаше, Артур направи усилие и изяде супата.
„Защо съм тука? — замисли се той. — Не защото съм извършил убийство, а защото отказвам да го направя.“
Както седеше, внезапно се дочу един особен звук, подобен на виене, който го накара да се стресне. Виенето идваше отдолу, от най-долния етаж на затвора, от карцера — животинско виене, нечовешко, необуздано.
Артур напрегна слух. Виенето се проточи, стана пискливо. После изведнъж спря. Последвалата тишина му се стори зловеща, защото Артур неволно се замисли по какъв начин е било спряно виенето.
Затворникът започна да крачи из килията. Той зачака виенето да започне отново, но то не се повтори. Ненадейно се чу звънец, лампата угасна.
В пет часа и половина сутринта, още в тъмни зори, звънецът пак удари. Артур стана, изми се, облече се, сгъна одеялото, почисти килията. Току-що бе привършил, ключът щракна. Пазачът хвърли няколко торби в килията и каза „Закърпи ги!“, сетне тръшна вратата.
Артур вдигна торбите от земята — груби торби от сив коноп. Той не знаеше как се кърпи и ги хвърли пак на пода; седна на леглото и остана така до седем часа, когато донесоха закуската — супа и парче черен хляб.
След закуската пазачът промъкна през вратата четвъртитата си глава. Той изгледа продължително незакърпените торби, но каза само: „Излез на разходка“.
Разходката ставаше в двора на затвора. Дворът беше един голям квадрат, покрит с асфалт, с необикновено високи зидове околовръст и една издигната платформа в единия ъгъл. От платформата един пазач наблюдаваше затворниците, докато се движат в кръг. Той наблюдаваше устните им дали разговарят помежду си и от време на време се провикваше: „Никакво говорене“.
