— Боже господи! — намеси се Рамедж. — Какво приказва той? Какво приказва със заобикалки? Или да говори ясно, или да си затваря устата.
— Обяснете се — каза Реверънд Лоу на Артур с един вид бащинско съжаление.
— Не мога да кажа нищо повече от това, което казах вече — отговори Артур с глух глас. — Аз съм против несправедливото и ненужно погубване на човешкия живот. Аз съм против него както във войната, така и вън от войната. — При произнасянето на тия свои думи Артур впи очи в лицето на баща си.
Капитан Дъглас се обърна към съдебните заседатели. Във всяко дело настъпва един момент, когато трябва да се попречи на заседателите да се отвличат от същината на въпроса, за да се доведе делото до бърза развръзка. А това дело, явно, се бе проточило твърде много. Дъглас запита Артур късо:
— Да погледнем на въпроса от другата страна, ако нямате нищо против. Вие казвате, че не желаете да служите. Но обмислихте ли и последиците?
Артур пребледня и долови ненавистта на Дъглас към него.
— Това няма да измени моето становище.
— Може би. Но въпреки това вие нямате желание да ви хвърлят в затвора за две-три години.
В залата настъпи гробна тишина. Артур почувства вниманието на всички приковано в него. „Не съм аз всъщност — помисли си той, — някой друг е в това ужасно положение.“ Най-после каза с измъчен глас:
— Моето нежелание да отида в затвора не е по-голямо от нежеланието на повечето войници да отидат на фронта.
Дъглас го изгледа сурово и заяви с повишен тон:
— Те отиват, защото считат, че е техен дълг.
— Аз може да считам, че е мой дълг да отида в затвора.
Слаба въздишка се дочу откъм публиката в галерията. Дъглас хвърли ядовит поглед нагоре, сетне се обърна към Барас. Бащата сви рамене и същевременно тръшна книжата си върху масата, като че ли искаше да каже: „Съжалявам, но безнадеждно е.“
Барас се изправи на своя стол и остана неподвижен. Той прекара внимателно ръка по челото си, заслушан изглежда да чуе какво разискват колегите му около него.
Последва пауза от около една минута, сетне всред същата гробна тишина с очи втренчени над главата на Артур, Барас произнесе присъдата.
— Съдът разгледа внимателно вашия случай — заяви той, като си послужи точно с обичайната фраза, — но намира, че не може да ви освободи от вашите задължения.
Пазачът Колинс отведе Артур в килия 273, на третия етаж.
Артур влезе в килия 273 — два метра на четири и извънредно висока.
Стените бяха тухлени, боядисани в долната си част с жълто-кафява боя, а в горната — варосани. Високо над пода се виждаше едно мъничко прозорче с дебела желязна решетка, толкова мъничко, че едва ли можеше да се нарече прозорец. През него много малко светлина проникваше дори и в слънчеви дни. Една закрита електрическа крушка с външно запалване, разливаше слаба светлина в килията.
