Но скоро последва втори вик. Непосредствено след току-що разчистеното място, главната галерия навлизаше в една падина, едно корито, пълно с вода, непроходимо.
Целият в пръст и кал, покрит с въглищен прах, без яка и вратовръзка, Хъдспет впи отчаян поглед в Барас.
— Ох, боже мой — каза той безнадеждно. — Да имахме план, щяхме да го знаем това още отначало.
Барас остана неподвижен.
— Планът не щеше да премахне коритото. Ние знаем, че ще има мъчнотии. Трябва да пробием с динамит нов път, над коритото.
— Боже господи — каза Хъдспет, сломен почти до сълзи, — тъй трябва да направим. Хайде тогава да се залавяме за работа.
* * *
Шест дни след като пробиването на новия път с динамит започна, работниците пробиха стената и излязоха отново на главната галерия, отвъд коритото. Изтощени, но ликуващи, спасителите се втурнаха напред. Обаче на шестдесет крачки западно отново спряха — пътят бе препречен от едно срутване на канари. Работниците се спряха отчаяни.
— Ох, боже мой — зарида Хъдспет. — Тия канари трябва да се простират на половин километър най-малко. Никога няма да стигнем до тях, никога! Край на всичко е това! — Сломен съвършено, той се отпусна срещу една канара и зарови лицето си в две ръце.
— Трябва да продължаваме! — каза Барас с внезапна сила. — Трябва, трябва да продължаваме!
Пръв умря Хари Брейс. Сърцето на Хари беше слабо, той не беше млад човек; самото му слизане във Флятс беше голямо изпитание за него. Той умря чисто и просто от изтощение. Никой не разбра кога и как е умрял, докато Нед Софтли случайно докосна с ръка неговото лице, покрито с мъртвешка студенина, и извика, че старецът е издъхнал.
Пат Риди, като най-млад, чувстваше най-силно болките на глада. Роберт имаше в джоба си три бонбона за кашлица. Той подаде един бонбон на Пат, сетне и втори. Колко време е минало между двата бонбона?… Пет минути или пет дни? Само един господ знае!
След втория бонбон, Пат прошепна:
— Много ми олекна, мистър, много.
Роберт се усмихна. Той се накани да даде на Пат и третия бонбон, но странната мисъл, че той е последен, го накара да се спре. „Ще го пазя за него“ — помисли си той.
Поради мрака, много мъчно можеха да пресмятат времето. Само Роберт измежду тях имаше часовник, но и той бе спрял, когато Роберт попадна във водата в Суели. Най-вече Хюги се измъчваше за времето. Той седеше край баща си със свити вежди, унесен в тежки мисли. Цялото му тяло беше в напрежение от това болезнено мислене. Най-сетне той каза тихо:
