— Цялата предна група влезе в Глоб и Коол и „Парадайс“. — Гласът на Хъдспет, обикновено тъп, сега затрепери. — Не можем да стигнем до тях; нито един не можа да влезе към шахтите.
Барас внимателно изгледа Хъдспет.
— Колко души са в групата? — каза той със своята механична точност.
— Около стотина мъже и момчета, не зная точно, нещо такова.
Когато Барас влезе в своя кабинет, подземния телефон иззвъня. Той вдигна слушалката незабавно. Със своя твърд безличен глас той каза:
— Ало, ало, ало…
Гласът на Роберт Фенуик му отговори от Скъпър Флятс. Беше повикването на живо погребаната група. Когато разговорът се прекъсна и телефонът заглъхна мъртъв в ръката му, Барас несъзнателно сложи слушалката на мястото й.
* * *
Новината се разнесе из града светкавично. Врати и прозорци започнаха да се отварят с трясък, мъже и жени започнаха да изкачат от отворените врати, втурваха се надолу по Каупен стрийт. Тичаха, като че ли не по своя собствена воля, я сякаш мината изведнъж се бе превърнала в огромен магнит и ги привличаше мимо тяхната воля. Тичаха, защото трябваше да тичат. Тичаха безмълвно.
За извънредно кратко време петстотин мъже и жени се струпаха в двора на мината; мнозина имаше и извън двора. Стояха безмълвни, повечето от жените с шалове, мъжете без балтони; всички изглеждаха черни срещу белия сняг. Застанали тъй, приличаха на някакъв огромен хор, струпан в мълчание под тъмното снежно небе. Те не бяха от действащите лица в драмата, но бяха въпреки това част от драмата. Стояха в мълчание, в гробно мълчание, под безсмъртното, мрачно и мълчаливо снежно небе.
Беше станало девет часа и валеше силен сняг, когато Барас, Дженингс и Армстронг прекосиха вратата и влязоха в двора на мината.
Армстронг каза:
— Да затворим ли вратите на двора?
— Не! — каза Барас и загледа хората със своите далечни късогледи очи. — Нареди да запалят огън в двора! Голям огън. Запали го в средата на двора! Студено им е на тия хора, като чакат там.
В единадесет часа пристигна Артур Барас. Артур бе отишъл да прекара края на седмицата при семейство Тод, в Тайнкасъл и сега току-що се бе завърнал с влака в десет и четиридесет и пет. Той се втурна в канцеларията с нервна бързина.
— Татко! — викна той, — ужасно е!
Барас се обърна бавно.
— Сърцераздирателно е!
— Какво мога да направя? Готов съм всичко да направя.
— Трябва нещо да направим, татко!
Барас погледна своя син с посърнали очи и направи отчаяно движение с ръка:
— Такава е волята на Бога, Артур! — каза той.
