. Чарли Гаулън, кантарджията, го е писал — оня, едрия пияница, разсипник.
Марта зави на ъгъла по Лам стрийт, прекоси улицата срещу дюкяна на Рамедж, слезе по тясната уличка Скът до кланицата. Когато наближи, лицето й светна — Хоб беше там.
— Нещо тази сутрин, Хоб? — Гласът й беше тих, тя застана мирно, зачака той да я забележи.
— Нямам нищо тука.
Тя го погледна.
— Нищо?
Той поклати глава.
— Сега нямам! Рамедж ни накара снощи да заколим в шест часа, и прибра всичко в дюкяна. Трябва да е дочул, че съм давал кокали. Щеше да ме пребие!
Марта се обърна бавно и закрачи назад, умърлушена.
Пред хлебарницата на Тисдейл бяха спрени един кон и кола — товариха хляб за разнасяне. Дан Тисдейл, синът на хлебаря, сновеше до колата и обратно, с голяма кошница в ръце пълна с пресни хлябове. Когато жената се изравни с дюкяна, той я видя; видя и мъката, изписана по нейното лице. Дан пребледня; ужас премрежи очите му. Без да мисли, той измъкна един хляб и го пъхна в ръцете на жената.
Тя не каза нищо, нито дума; само очите й се замъглиха от признателност; нещо по-близко от това до сълзи тя не можеше вече да изпитва. С премрежени очи тя продължи по Каупен стрийт, по Севастопол Роу и си влезе вкъщи.
Мъжете бяха станали и се бяха облекли, и четиримата — Роберт и тримата й синове, насъбрани около огъня. Но както обикновено, нейните очи се спряха най-напред на Сами, едва деветнадесетгодишен младеж, вече дърводелец в „Нептун“, най-големият син на Марта, неин любимец.
— Ей, гледай — кимна Сам на Дейвид. — Гледай къде е ходила нашата майка и какво е направила. Ходила, правила — струвала, изкопчила един хляб за тебе.
В ъгъла Дейви се усмихна смирено; слабо, мълчаливо, бледо момче с дълго, сериозно и упорито лице. Плешките му изпъкнаха, когато то се наведе над огъня. Големите му черни очи обикновено гледаха изучаващо, но погледът им сега беше по-малко изпитателен. Той беше четиринадесетгодишен, коняр в „Нептун“, секция „Парадайс“, работеше по девет часа на ден под земята без излизане, сега стачник и доста заядлив.
Марта го изгледа със свити вежди.
— Имате късмет — каза тя и започна да реже хляба.
Всички я гледаха захласнати; даже и Хюги спря за един миг своята работа и погледна към майка си; Хюги тъкмо кърпеше старите си футболни обувки, а пък много трудно беше да се откъсне неговия ум от футбола. Той беше луд по футбола, център-нападател, макар едва седемнадесетгодишен, представи си — в градския тим на Слискейл, когато не работи в секция „Парадайс“ на „Нептун“.
