Третата вълна на готиката заглъхва през 80-те години на XX век, с отслабването на СССР Империята на злото бавно среща края си. Изкуството отново притъпява своята острота.
Днес светът е изправен пред много нови проблеми. Пред религиозни конфликти, нарастваща заплаха от повторна Студена война, пред борбата за свобода на движението и намаляване значимостта на нациите и държавата. В същото време науката изживява грандиозен подем в борбата си да направи живота на хората по-съвършен. В последните литературни тенденции се усеща полъх... от миналото. Завръща ли се тя? Нужно ли е да възкресяваме готиката на всеки няколко десетилетия, за да се подсетим за изначалното добро у човека? Да си спомним кои сме?
24 май 2016
Слави Ганев
Сейнт Луис, април 1857
Абнър Марш рязко удари по бюрото на рецепцията с хикориновия>2 си бастун, за да привлече вниманието на служителя.
- Имам среща с някой си Йорк - каза той. - Джош Йорк. Така се казва. Има ли тук човек с това име?
Рецепционистът беше старец с очила. Той подскочи, стреснат от почукването, обърна се и веднага се усмихна на посетителя.
- Бре, че т’ва е капитан Марш - изрече той дружелюбно. - От поло’ин година не съм ва виждал, капитане. Чух за нещастието ви де. Ужасно, наистина ужасно. Тука съм от тридесет и шеста, а не съм виждал такъв лед по реката.
- Да не ви пука - отвърна Абнър Марш раздразнено.
Той очакваше подобни подхвърляния. „Домът на плантатора“ беше популярен хотел сред моряците. Самият той често бе вечерял тук, преди да настъпи онази сурова зима. След ледения запор>3 се държеше настрана, и то съвсем не само заради цените. Обичаше храната в „Домът на плантатора“ точно толкова, колкото ненавиждаше редовните посетители: кормчии, капитани, боцмани, всякакви моряци, стари приятели и стари врагове, всеки от които беше наясно с несгодите му
Абнър Марш не търсеше съжаление.
- Просто кажи в коя стая е Йорк - каза той с тон, нетърпящ възражение.
Рецепционистът поклати глава нервно.
- Няма да намерите господин Йорк в стаята му, капитане. В трапезарията е, нагъва.
- Сега? По това време? - възкликна Марш и хвърли един поглед на помпозния часовник зад рецепцията. След това разкопча месинговите копчета на палтото си и извади своя златен джобен часовник. - Има десет минути до полунощ - добави той, невярващ на очите си. - И нагъва?
- Да, господине, нагъва. Господин Йорк сам си знае кога и не е от ония, на които може се възразява, капитане.
