Авторът е изключително повлиян и от Дафни дьо Морие и основната идея на „Птиците“. Не е силен онзи, който упражнява господство над другите, който умее да пролива кръв, а другият - творецът на красота, който помага на по-слабите да живеят добре - споделящият сътворения от него напредък. По-силен ли е звярът на кръвта - желанието на хората да унищожават, от съзиданието? Това са две противоположни дейности, които се стискат за гушите в смъртоносна борба още от зората на човечеството и вълнуват литературата поне от мита за Прометей насам. Очевидно е от коя всички печелим повече, но защо толкова често другата побеждава? Защо изобщо й даваме шанс?
Мартин опитва да отговори на всичките тези въпроси в „Трескав блян“.
Нациите обичат да изтъкват превъзходството си над себеподобните, да славят кръвопролитията, които заедно са си организирали. Ала нужно ли е това? „Да застреляш някого, не е нещо, с което да се хвалиш, по дяволите“, както по-долу ще каже капитан Марш Важен остава съзидателният резултат, не войната. Въпреки това ние предпочитаме да описваме историята си с дати на сражения и цифри, сочещи броя загинали.
Авторът продължава типичното за готиката отрицание на расизма и робството, започнало още в творчеството на Матю Грегъри Луис в края на XVIII век. Изглежда пътят на злото е много по-лесен. Човечеството непрестанно търси начин да измъчва една прослойка, раса или народ заради добруването на друга, вместо да помисли как всички могат да съществуват, без да се експлоатират взаимно. Не е ли това измяна към кръвнородствените, както може би щеше да се изрази Джошуа Йорк?
Доброто и злото съществуват само когато имаш избор. Ако се върнем назад, ще видим, че почти винаги, когато са отдавали усилията си на второто, хората са разполагали с избор. Можели са да не го направят, но са предпочели него.
Мартин описва всички тези явления от човешкия живот, всички блянове, които могат да победят злото в тях, недостатъците им. Той ни убеждава, че Дамон Жулиж е реален, не просто още едно от модерните превъплъщения на Дракула, а подобно на своя първоизточник - алюзия за нещо съвсем истинско. Ала Мартин ни оставя надежда - Джошуа Йорк е също толкова реален. Двамата с капитан Абнър Марш никога не са преставали да бродят сред човеците, да се сливат с душите им, да ги подтикват към добро, към отрицание на злото.
Двамата все тъй ще „блуждаят късно през нощта“.
Мартин, Йорк и Марш ни учат, че с всяка епоха злото губи почва под краката си. Устоите му се разклащат и то пропада в бездната на забравата. Процесът е бавен, но необратим. Всички ние можем да спомогнем за развитието му, независимо колко дребни изглеждаме на фона на цялото човечество, независимо че на пръв поглед действията ни са само прашинки. Капката дълбае камъка с търпение. Всяка ваша постъпка има отражение в бъдещето и не просто може, а със сигурност ще промени историята.
