Защо ли му трябваше да го взима? Можеше да го даде на слугата си Николай или още по-добре, да вземе самия Николай със себе си. Или да помоли някой от богатите си приятели боили да му дадат от войниците си.
Свещеникът се усмихна. Добре се беше уредил. Новата религия даваше много възможности, които бързо се бяха разкрили пред очите му. Боили, багаини и чигати, щяха да имат нужда от някой като него. Някой, който да ги преведе невредими през тресавището на вярата, което се бе ширнало пред всеки от тях и заплашваше да ги погълне. Агоп бе опитен водач. И скъп. Много скъп.
Свещеникът отново погледна през рамо и срещна погледа на нечии светещи в мрака очи.
– Назад, Сатана! – извика Агоп и вдигна кръста пред себе си.
Нещо подскочи от близката ограда и тлъста шарена котка с мяукане се промуши между краката на разтреперания свещеник.
– Марш назад, изчадие адово! – извика отново Агоп, облегна се на стената зад себе си и изтри потното си чело – Котка. Просто котка каза си той и се засмя на собствените си страхове.
Мислеше да продължи, когато от мрака с бръмчене излетя малка черна стрела и го улучи в рамото. Агоп се залюля, извика, опита се да извади стрелата и ръцете му се обагриха в кръв. След миг нова стрела се заби в корема му.
Свещеникът падна на колене, взирайки се в мрака пред себе си. В уличката нямаше никой. Само няколко вълма мъгла бавно се събираха по ъглите.
– Кой си ти? Къде си? – протегна ръце към сгъстяващия се мрак Агоп, но от там вместо отговор долетя трета стрела, която го прониза в сърцето.
Свещеникът се опита да извика, но гърлото му се напълни с кръв. Ръцете му задраскаха по стената, ноктите му се напукаха, пълнейки се с мазилка и пръст. Шарената котка отново притича между краката му.
Агоп бавно се свлече на земята.
Златният му кръст падна до него и тихо издрънча.
Климент избута настрани купчината с папируси и карти и се прозя. Гърбът го болеше, очите го смъдяха от дългото четене и дима на трите лоени свещи.
Денят преваляше, а той още не беше обядвал. Не му беше за първи път. От самото си начало, новата 865 година бе изпълнена само с тревоги и много, много работа. Най-лошо стана в последните месеци. Борис напусна Плиска, преследвайки бунтовниците, писарят бе затрупан с работа. Участваше във военните съвети, помагаше при организацията на лагера, отговаряше и за кореспонденцията на княза. Задачите не спираха да валят една след друга и нямаше никакво време за почивка.
