Марет обяви почивка за вечеря. Грегор беше гладен като вълк. Натъпка прекалено много храна в устата си, задави се и се наложи да изплюе един залък Хляб.
— Извинявайте. Май не съм ял от снощи на вечеря.
— Това беше преди две вечери — каза Хауард. — Прекара в безсъзнание почти цели два дни.
— Два дни! — възкликна Грегор. Никога преди не беше губил съзнание за толкова дълго. Два дни, плюс онзи, когато беше пристигнал. Сигурно бяха поне на половината път до Гибелния, а той се чувстваше точно толкова неподготвен да се изправи срещу него, колкото когато тръгна от Регалия. Редно беше да направи нещо! Помисли си да помоли Марет да му даде още няколко урока с меча, но беше толкова изтощен от отровата на сепията, че се съмняваше дали ще може да го повдигне.
Освен това, изглежда, че уцелването на разни неща с меча не му беше проблемът. Всъщност, ако имаше проблем, той беше, че не можеше да спре да се бие. Сякаш нещо завладяваше цялото му същоство, нещо извън неговия контрол.
В слаб опит да подобри шансовете си с Гибелния, известно време остана да лежи по гръб и да цъка с език, за да се упражнява по ехолокация. Но умът му постоянно се връщаше към сепията и към това, как не беше в състояние да се спре да я удря с меча Всъщност дори не си спомняше да се е сражавал с нея, както не си спомняше как е разсякъл всичките „кървави топки”. Цък! Понякога това се случваше на луди хора… Те имаха бели петна в паметта и не помнеха как са се озовали някъде и какво са прави ли там. Цък! О, и онзи тип в оня филм за върколаците, дето му се случваше същото. Той се събужда ще целият окървавен и се чудеше какво е станало с дрехите му. Цък! Грегор знаеше, че всъщност върколаци не съществуват. Цък! Но пък откъде беше толкова сигурен? Ако го бяха попитали преди шест месеца, щеше да каже, че няма и гигантски говорещи плъхове!
Цък! Цък! Цък!
Никак не напредваше с тази ехолокация. Може би Рипред беше прав: трябваше да се съсредоточи Но кой можеше да се съсредоточи, когато се намираше насред подземно море, пълно с отровни сепии, на път да убие чудовищен бял плъх? Не и той.
Грегор се надигна, седна и видя, че Лукса седи наблизо и остри меча си на някакъв камък.
— Как се чувстваш? — попита тя.
— По-добре, след като ядох — каза Грегор.
Лукса изпробва острието на меча си, като преряза парче въже. Намръщи се недоволно и продължи да остри меча.
— На мен ми изглежда доста остър — отбеляза Грегор.
— Не достатъчно остър за онова, което ни очаква — каза Лукса. — Съмнително е дали много от нас ще оцелеят.
