— О! — Грегор подскочи не само защото се стресна, а защото видът ѝ бе страшен. Беше виждал Нериса само веднъж, когато се сбогуваше с брат си Хенри, преди да заминат на мисията. Грегор помнеше, че беше много слаба и изглеждаше нервна. Беше му дала препис от Сивото пророчество, за да го вземе със себе в пътуването. Лукса му беше казала, че >: тя може да гадае бъдещето, или нещо такова.
Ако преди беше слаба, сега тя беше направо мършава. Очите ѝ блестяха огромни и хлътнали на светлината на факлата. Докато Лукса имаше светло-виолетови кръгове под очите, тези на Нериса бяха подчертани от тъмночервени полумесеци. Косата ѝ, която се спускаше много под кръста, беше свободно пусната и със заплетени кичури. Макар да беше загърната в дебело наметало, трепереше от студ.
— О, съжалявам. Не исках да… аз просто… само търсех да спя… искам да кажа, търсех мястото, където спя. Спалнята ми. Извинявай. — Грегор тръгна да излиза заднешком от стаята.
— Не, почакай, Горноземецо — каза Нериса с треперлив глас. — Остани за малко.
— О, добре, разбира се — каза Грегор, обзет от отчаяно желание да се измъкне навън. — Е, как си, Нериса? — попита той, а после се присви от смущение. Как си мислеше, че ще се чувства тя?
— Напоследък не съм добре — каза Нериса уморено. Но в думите ѝ нямаше самосъжаление и кой знае защо те прозвучаха още по-тъжно
— Виж, съжалявам за брат ти, за Хенри — каза Грегор.
— Може би е по-добре, че е мъртъв — каза Нериса.
— Наистина ли? — възкликна Грегор, шокиран от прямотата ѝ.
— Като си помислиш за другите възможности каза Нериса. — Ако беше успял да се съюзи с гризачите, всички щяхме да сме мъртви. Ти, сестра ти, баща ти. Целият ми народ. Също и Хенри. Но, разбира се, той много ми липсва.
Нериса може и да беше напълно съсипана, но не се страхуваше да погледне истината в очите.
— Знаеш ли защо го направи? — осмели се да попита Грегор.
— Страхуваше се. Знам го. И мисля, че по някакъв начин е смятал, че съюзяването с плъховете ще му донесе сигурността, за която копнееше — каза Нериса.
— Сгрешил е — каза Грегор.
— Дали? — попита Нериса и се усмихна. Което беше още по-стряскащо.
— Така мислех. Ти не каза ли току-що… че ако беше постигнал каквото си е наумил, всички щяхме да сме мъртви? — попита Грегор. Може би тя все пак наистина беше донякъде луда.
— О, да. Методите му несъмнено бяха погрешни. Нериса изгуби интерес към разговора и се приближи бавно към Гибелното пророчество. Вдигна ръка и бавно опипа буквите с тънките си пръсти, сякаш четеше Брайлова азбука. — А ти, воине? Готов ли си да се изправиш срещу Гибелния?
