О, той беше виновен за цялата тази история! Само ако беше държал Бутс под око, хлебарките никога нямаше да избягат с нея. Но пък плъховете можеше да стигнат до нея първи. Предполагаше, че би трябвало да се чувства признателен към всички тук, задето я бяха спасили, и донякъде наистина изпитваше признателност. Но от друга страна, ги мразеше, задето го въвлякоха обратно в техния объркан свят. Какво беше казал Викус? „Тъй като нашите съдби са преплетени, дрън, дрън, дрън, дрън”. Не искаше да участва в това, но ето че беше тук. Отново.
Бутс заспа веднага щом допря глава до възглавницата, но Грегор се чувстваше неспокоен и угрижен. Не можеше да спи, защото си мислеше за семейството си, за заплахата спрямо Бутс и за застрашително дебнещото присъствие на някакъв гигантски бял плъх някъде там, който го чакаше. Накрая се предаде и реши да се разходи из двореца. Не би трябвало да е проблем; този път не се опитваше да бяга, или нещо от този род.
Вратите, покрай които минаваше, изглежда, водеха към стаи, където живееха хора. Общите помещения, като Високата зала или трапезариите, бяха отворени. Но на етажа на Грегор гледката към пове-чето стаи беше препречена със завеси. Каменните врати сигурно нямаше да са практични, а единствената дървена врата, която беше видял досега в Подземната страна, водеше към стаята с пророчествата на Сандуич.
Грегор беше вървял десетина минути, когато чу гласове, идващи от една стая. Завесата донякъде ги заглушаваше, но все пак се чуваха, защото хората спореха. Беше Викус…
— Трябваше да ми кажеш за обучението. Редно беше да имам право на глас в това!
A c кого говореше?
— Да, да, можехме да се въртим безкрайно в кръг, докато се опитваш да измислиш начин да го предпазиш, но не е възможно. Независимо какво искаш.
Звучеше като Соловет. Тя беше съпруга на Викус, баба на Лукса и предводителка на армията на Регалия. Обикновено говореше с любезен, сдържан тон. Но Грегор я беше чувал да издава резки заповеди в битка. Умението на Соловет да се преобразява от благовъзпитана дама във войник го смущаваше, защото никога не знаеше кое да очаква. Сега звучеше повече като войник.
Грегор не искаше да подслушва, затова се обърна, за да се измъкне незабелязано. После обаче чу името си и не можеше да не се заслуша.
— А замисляла ли си се какво е желанието на Грегор? Той няма ли право на глас? Той отблъсна меча, Соловет. Не желае да се бие — каза Викус.
— Никой от нас не желае да се бие, Викус — каза Соловет.
