Викус завърши речта си и положи короната върху главата на Нериса. Тънкият ѝ врат се наклони напред под тежестта и Грегор си помисли колко неподходяща беше тя за кралица на тази жестока, вечно воюваща страна. Въпросът не беше дали е психически нестабилна, нито дали наистина може да предсказва бъдещето. Това момиче беше твърде слабо, за да държи главата си изправена с корона на нея. Пред очите на Грегор се мярна образът на Лукса, побутваща назад златния обръч на главата си. Независимо дали тя искаше да бъде кралица или не, той не се съмняваше, че щеше да е подходяща за тази роля. Но нея я нямаше вече.
Хауард беше прав: Викус трябваше да бъде крал. От него щеше да излезе добър водач; той беше умен и дипломатичен. И нямаше вид на човек, който би оставил властта да му замае главата.
Когато Нериса подпря ръце на страничните облегалки на трона и успя да вдигне глава, погледът ѝ срещна този на Грегор. Някаква емоция се появи върху лицето ѝ, а после тя изведнъж припадна и рухна на пода. Короната се удари в камъка със силен звън и после се търкулна нататък.
Настъпи голяма суматоха. Почти мигновено се появи носилка и отнесоха Нериса. Последва много клатене на глави и мърморене откъм тълпата долноземци, които вероятно бяха силно против коронацията на Нериса.
После някой видя Грегор и Арес. Те бяха застанали на прага, без никой да ги забележи, тъй като всички гледаха коронацията. Сега стотици лица се обърнаха към тях и крещяха или задаваха въпроси. Викус им махна да слязат. Всъщност Грегор не искаше да разкаже историята за Гибелния по този начин. Възнамеряваше да опише какво се е случило насаме с Викус, а после да се прибере вкъщи. Но този вариант вече не съществуваше.
Докато Грегор и Арес вървяха по пътеката към Викус, тълпата се раздели и постепенно замлъкна. Когато стигнаха до трона, всички затаиха дъх.
— Поздрави, Горноземецо Грегор, Арес, щастливи сме да ви видим живи. Какви вести ни носите? — попита Викус. — Открихте ли Гибелния?
— Открихме го — каза Грегор.
В залата се разнесоха възгласи. Викус направи знак да пазят тишина.
— И угасихте ли светлината му? — попита той.
— Не, заведохме го при Рипред — каза Грегор.
За момент настъпи слисване, а след това тълпата полудя. Видя как лицата на хората и прилепите се разкривяват от ярост. Нещо го удари отстрани по главата. Вдигна ръка и когато я отдръпна, тя беше окървавена. Пред краката му лежеше малък, украсен с орнаменти кристален съд. Сигурно беше предназначен за подарък на новата кралица. Дъжд от още предмети започна да се сипе върху него. Мастилница. Медальон. Бокал. Общото между тях беше, че всички бяха направени от камък. Грегор осъзна, че нямаше значение колко красиво са изработени подаръците. Може би бяха произведения на изкуството, но това не променяше факта, че се опитваха да убият с камъни него и Арес.
