Хедър си избърса носа с опакото на дланта, след това обърса и сълзите от очите си. Младежът я наблюдаваше и ѝ се усмихна леко.
— Какво толкова смешно има? — попита тя. — Как може да се усмихваш след всичко, което се случи?
— Спиралата ти — обясни той. — Разтекла се е. Приличаш на миещо мече.
Тя се отблъсна от него.
— Задник!
— Е, хайде стига! Просто се шегувах!
Хедър прегърна бързо Кери.
— Добре ли си? — попита.
Приятелката ѝ сви рамене.
— Съжалявам за Тайлър — добави Хедър, — знам, че вие двамата имахте проблеми напоследък, но…
Преди Кери да отговори, Ксавиър ги прекъсна:
— Трябва да…
Тресна врата. И тримата подскочиха при звука. Към тях се затътриха стъпки, но звучаха странно — сякаш човекът подскача на един крак и влачи нещо зад гърба си. Някъде в дълбините на къщата се разнесе слабо електрическо бръмчене. Веригата крушки, провесени от тавана, запримигваха. След като младежите бяха привикнали към мрака, внезапното сияние ги заслепи за момент. И тримата присвиха очи, прикривайки се от блясъка.
— Какво да правим? — гласът на Кери потрепери.
Ксавиър махна към стаята, от която току-що бе изникнала Хедър. Когато момичетата не помръднаха, той ги побутна напред.
— Скрийте се!
Те се гмурнаха в стаята и Ксавиър колкото се може по-бързо затвори вратата зад тях. Затаи дъх с надеждата пантите да не изскърцат. Извади късмет. Мобилния му телефон остана единственият им източник на светлина. На неговото сияние лицата на Хедър и Кери изглеждаха почти призрачно. Не им помагаше и това, че лампите в коридора пречеха да се настроят към тъмнината. Ксавиър се огледа из стаята, способен да види само на няколко фута във всички посоки. Помещението се оказа оскъдно обзаведено, но той намери парче проядено от термити дърво с дължина колкото бейзболна бухалка. От единия му край стърчеше дълъг, ръждив гвоздей. Ксавиър го вдигна и прецени баланса му. Не беше кой знае какво, но го накара да се чувства по-добре. По-уверен.
В коридора странните стъпки се усилваха, съпроводени от влажно, стържещо дишане и леко кисела миризма. Не звучеше като дишането на човешко същество. Вместо това приличаше на животинско.
— Ами ако е Брет? — попита Хедър.
— Шът — изсъска Ксавиър и махна на момичетата да се оттеглят в дъното на стаята.
Пъхна мобилния си обратно в джоба, докато те двете отстъпваха. Изчезнаха от погледа му почти незабавно, погълнати от мрака и Ксавиър колебливо си призна, че би предпочел вместо това да им бе казал да стоят до него. Лишена от присъствието им, стаята изглеждаше по-зловеща и макар че той знаеше, че приятелките му са съвсем наблизо, отсъствието им се усещаше ясно. Не можеше да повярва колко е тъмно тук вътре. Претегли парчето дърво в ръка, притисна се към стената до вратата и зачака. Сърцето му биеше ускорено. Паяжинка се плъзна по лицето му и залепна за косата и кожата му.
