— Ще ми се да се беше научил да говориш. Сега пък какво има?
Нойджъл вдигна отново четири пръста.
— Няма значение. Не е като да са в състояние да избягат. Единственият изход от тук е там долу, а те никога няма да минат покрай останалите. Освен това малките ще ги намерят много преди това. Вече са излезли да претърсват къщата!
Тварта на име Нойджъл изсумтя. Приятелят му се разхили доволно, което на свой ред доведе до нов пристъп кашлица.
Те извлачиха телата от стаята. Брет мерна за момент трупа на Стефани и по бузите му потекоха нови горещи сълзи. Двамата канибали излязоха от помещението и изчезнаха през втората врата — онази, която беше забелязал при първото си влизане в кухнята. Тя тресна зад гърбовете им. Брет все още чуваше типа в женската кожа да говори, но думите му вече звучаха така, сякаш се намира някъде надолу. Предположи, че вратата трябва да води към мазето. Вслушваше се, докато стъпките не заглъхнаха, но остана в килера и след като се възцари тишина. Бе твърде уплашен да помръдне. Приятелят на Нойджъл беше споменал, че има още от тях в къщата и „там долу“. Брет бе приел, че се има предвид мазето. Колко същества и — което беше по-важно — къде се намираха те в момента? Мъжът, който бе облечен в женско тяло, бе казал, че претърсвали къщата. Дали стояха на този етаж, криеха се в тъмното и го чакаха да премине край тях? Дали гонеха приятелите му?
Трябваше да намери Ксавиър, Хедър и Кери. Трябваше да ги предупреди. Трябваше да избягат. Но когато Брет насили краката си да се помръднат, те се разбунтуваха. Коленете му трепереха. Топките му се бяха стегнали и свили. Погледна надолу към мъртвата мишка и се зачуди колко ли време щеше да мине, докато червеите се хванат за работа върху Тайлър и Стеф.
След това си представи, че се заравят в него самия.
Дявол го взел. Мога да го направя. Не иде просто да се крия в килера и да чакам да се върнат!
Брет протегна треперещата си ръка и бутна вратата на убежището си. След това бързешком пресече кухнята, насочвайки се обратно натам, откъдето беше дошъл. Прецени, че ако има още ловци на този етаж в къщата, те сигурно ще дебнат в други нейни части. Иначе да ги е видял по време на бягството си от фоайето насам.
На излизане от кухнята си пое дълбоко дъх и се опита да си припомни в коя посока трябва да тръгне. Имаше чувството, че всеки миг ще ревне.
Лео се наведе напред в креслото и надникна през завесите.
— Колко пъти ще поглеждаш през проклетия прозорец? — попита го Пери. — Да не смяташ, че полицията ще пристигне по-бързо, ако гледаш?
