Лео грейна.
— Благодаря Ви, г-жо Уоткинс!
— Хич няма защо, Лео — скара му се тя и му дари пълното си внимание. — Не че смятам, че ако се обадиш на полицията, от това ще има грам полза, но нямам намерение да те спирам да сториш каквото е редно. Само дето никой от вас не бива да е навън толкова късно. Знаете как са тези улици след здрач. Телефонът е в кухнята. Лео, ти върви се обади. Вие, останалите, сядайте. Ще ви спретна нещо за хапване!
Докато момчетата се настаняваха, Пери се потътри към хладилника и извади бирена кутийка. Преди да дръпне езичето, притисна студената тенекиена стена към челото си и въздъхна. Нощта се очертаваше длъжка. Нямаше нищо, което Лауанда да обича повече от това да си играе на мама квачка за глутница тийнейджъри. Те двамата така и не успяха да си отгледат собствени дечица и тя абсолютно обожаваше де що има хлапета, каквито живееха наблизо. Всяка седмица, когато ходеха на църква, Лауанда се молеше на Господ да пази всичките им съседчета.
Пери отново поклати глава и се запита дали Господ ще пази хлапетата, нахлули в къщата в края на улицата.
Наистина се надяваше.
Но си имаше съмнения. Сериозни съмнения. Беше излъгал Лауанда преди малко. Вярваше на всяка дума, казана по повод изоставената къща.
Както повечето хора, и Бог също нямаше какво да търси в онова място.
Но ако се вслушваш в слуховете, които съседите споделяха за къщата, то там живееше дяволът.
Хедър имаше чувството, че сърцето ѝ ще гръмне. Стоеше в пълната тъмнина, неспособна да мисли или да помръдне — едва успяваше да диша. Потрепери — отчасти от шока и отчасти от студената влага, пропиваща бельото и джинсите ѝ. По някое време се беше изпуснала и до момента не го беше забелязала. Кракът все още я болеше, но поне беше спрял да кърви. Притесняваше се какво ще види, когато огледа раната, но се наложи да я провери. Разрезът не беше дълбок, но беше дълъг и натъпкан с мръсотия и отпадъци. Знаеше си, че се налага да го почисти скоро, иначе рискуваше да се инфектира.
Хедър поклати глава, разочарована от себе си. В момента инфекцията беше най-малкият ѝ проблем.
Вслуша се внимателно в очакване да чуе тежките, тътрузещи се стъпки на преследвача им, но странната къща бе тиха. Кой знае защо, покоят ѝ се стори по-притеснителен, отколкото ако беше чула писъци. Като по-малка, Хедър обичаше да играе на криеница с двамата си по-големи братя. Намираше си хубаво скривалище — в храсталаците пред къщата, в бараката за инструменти в градината, в мазето — и се свиваше там, но накрая братята ѝ спираха да я търсят и отиваха да играят видеоигри. Това я вбесяваше и играта свършваше с крясъци и опити да ги примами към скривалището ѝ. За един кратък миг Хедър си помисли дали да не кресне и сега — да се изправи и просто да извика: „Студено! Студено!“, като в игра на топло-студено.
