Кери и Тайлър.
Стефани и Брет.
Ксавиър и Хедър.
Бяха приятели още от основното училище — много преди всъщност да започнат да ходят заедно и да се разделят на двойки. Но сега положението се променяше. Училището свършваше. Над главите им надвисваше колежът. Зрелостта. Истинският свят. Макар че никой от групата не изразяваше на глас всичко това, до един знаеха, че е много вероятно шоуто да е последният път, когато се размотават нанякъде заедно. След няколко месеца щяха да тръгнат по свои собствени пътища, така че бяха твърдо решени да си изкарат добре — един последен път, преди да им се набърка животът.
Когато концертът свърши, и шестимата се изнесоха на паркинга заедно с насъбралата се тълпа зрители. Натъпкаха се в стария микробус, който Тайлър бе наследил от брат си Дъстин, след като той запраши за Афганистан. Дъстин винаги поддържаше колата в такова състояние, все едно свежарка слиза от фабричния конвейр. Двигателят бе настроен да мърка, когато въртеше на празен ход и да реве, когато Дъстин помпеше газта. Когато за първи път взе буса, Тайлър полагаше усилия да го поддържа в идеална форма. Но с времето му бе отпуснал края, както ставаше с всичко друго в живота му. Когато Кери го питаше, извинението на Тайлър беше, че просто няма сръчните ръце, с които се отличаваше брат му. И никога не е бил оправен с механиката. Талантите на Тайлър се простираха в друга област — да докопа пакет с трева или шест билета на третия ред за този концерт например. Той обичаше да нарича тези неща „придобивки“. Беше най-близкото нещо до квартален хитрец, дето имаха в Източен Питърсбърг, и си го знаеше.
Бяха напуснали паркинга със свалени прозорци. Смееха се и си крещяха един на друг, полуоглушали след концерта и натъпкани с адреналин заради късния час. Цареше лято и те бяха млади. Щастливи. Безсмъртни. А всичките онези лоши неща навън в големия свят?
Е, тези лоши неща се очакваше да се случват на другите хора.
Поне докато не се случиха на тях.
Започна се пет минути след като напуснаха паркинга — с това, че Тайлър реши да посети свой приятел от другата страна на реката, в Камдън. Никой с капка акъл в главата не би отишъл след залез-слънце в Камдън, Ню Джърси, но Тайлър се кълнеше, че знае накъде е тръгнал. Беше им обещал, че този приятел имал страхотна тревица.
Тайлър навигираше микробуса през главозамайващ лабиринт от градски улици, настоявайки, че знае накъде да кара. Подминаваха каре подир каре налепени една в друга къщи, мяркайки само тук-там по някой магазин — за матраци, „Ландромат“, пицария и платец на гаранции. Разни мъже се мотаеха по улицата пред една от дългите редици къщи и ги зяпаха, докато подминаваха. Настоятелните им погледи притесниха Кери. На всичкото отгоре Тайлър започна да се нервира, когато пътят, който следваше, влезе в ремонт и се оказа затворен. Улицата бе блокирана от оранжево-бели варели от масло, увенчани с мигащи жълти светлини.
