Последваха алената следа на Хедър през отворената врата. Кери метна поглед през рамо и видя какво се случваше със Стефани, но краката ѝ продължиха да се движат.
Писъците на приятелите им заглъхнаха зад тях.
— Отвори се, мамка ти!
Хлипайки, Стефани дращеше по входната врата в опит да се измъкне отново навън. Блъскаше по заключената преграда с юмруци. Сълзи се стичаха по изцапаните ѝ с размазана спирала бузи. Бърбореше несвързано — смесени молитви и молби родителите ѝ да дойдат да я вземат.
Брет я задърпа за ръката:
— Стеф, хайде!
Тя го блъсна встрани.
Масивна сянка надвисна и над двама им и чукът изсвистя през въздуха. Цапардоса свития юмрук на Стефани с болезнено изхрущяване. Изпод каменното парче пръснаха кръв и плът. Момичето наддаде вой, втренчена в размазаното парче месо на мястото на китката ѝ. Нападателят отметна чука назад за нов удар и жертвата му се залюля безпомощно. Кръв бликаше от смазания ѝ крайник. Брет пристъпи да ѝ помогне, но преди да успее, гигантът завъртя отново чука си. Този път ударът размаза главата на Стефани.
Брет замръзна, безпомощен, с враснали в пода крака. Всички инстинкти за бягство го бяха напуснали. Взираше се в тялото на приятелката си, опитвайки се да проумее онова, което вижда. Сложете го зад шахматна дъска и всичко беше кристално ясно. Дайте му задача по тригонометрия и ще я реши. Тези неща имаха смисъл за него. Имаха логика и ред. Правила.
Тук обаче нямаше логика. Нито ред. Нямаше правила, които да може да види и разбере. Вместо това имаше някакво чудовище (понеже това не можеше да е мъж — не, умът му не желаеше да приеме, че това нещо е с човешки произход). То беше убило Тайлър. И сега беше…
Брет изпищя.
Нещо не беше наред с лицето на Стефани. Забеляза го, когато тя се смъкна на пода. Чертите ѝ бяха събрани една в друга. Очите ѝ, носът и устата — всички бяха твърде сближени. Устните ѝ — същите, които Брет бе целувал само преди час — бяха сплескани почти отвъд точката на разпознаване. Главата ѝ вече не беше обла. Вместо това приличаше на спихната топка за баскетбол. Върхът ѝ зееше спукан, а вътре в тази червена дупка имаше нещо, наподобяващо гънките на желирана лазаня.
„Мозъкът ѝ! — помисли си Брет. — О, Исусе, това е мозъкът ѝ!“
Направи гримаса заради надигащата се в гърлото му жлъчка. Пареше. Погледна нагоре към убиеца.
Гигантът се засмя за трети път — дрезгаво и тътнещо.
В този миг Брет се улови за онова, с което боравеше най-добре — логиката. Това тук не беше нищо повече от пъзел. Видеоигра от реалния живот. За да оцелее, се нуждаеше само да преодолее поставяните му задачи. Докато зловещият нападател вдигаше кървавото си оръжие, Брет прерови възможните вероятности. След това направи последното нещо, което се надяваше чудовището да очаква от него — втурна се покрай него и се метна в стаята, от която бе излязло то.
