Вероятно не трябваше да ги нарича „копелета“. Не беше най-добрият начин да си спечели приятели и да повлияе на хората, като се замислиш. От няколко пресечки разстояние отекнаха далечни изстрели. Нито Лео, нито другите от групата си дадоха труд да залегнат. Бяха свикнали с подобни събития. Звукът им бе привичен като рева на колите или сирените, или гълъбите и всички останали градски звуци. По-големият брат на Лео обичаше да казва, че звукът от изстрелите му помагал да се приспива нощем.
Сега брат му беше под катанец в Кресон, прибран на топло за двайсет годинки по някакви идиотски обвинения. Лео се питаше какви ли звуци го приспиват нощем в пандиза.
— Какво ще правим сега? — попита отново Крис. — Ще си тръгнем и ще се преструваме, че изобщо не сме ги виждали ли?
— Харесва ми, както го казваш — обади се Джамал. — По-добре да си гледаме нашата си работа. По-безопасно е, най-малкото. Нали се сещате кво имам предвид?
Лео огледа приятелите си и се взря в лицата им. След това отново насочи вниманието си към къщата.
— Ще ви кажа какво ще направим. Ще извикаме ченговете!
Маркъс се разсмя:
— Синьодрешковците няма да си мръднат пръста. И на Националната гвардия да се обадиш, същата работа.
— Сигурно си прав — съгласи се Лео. — Но не е хубаво да ги оставяме да влязат вътре. Всички знаете историите за това място. Никой от вас ли няма чувството, че трябва да идем да ги спасим?
Маркъс се втренчи в земята. Джамал и Крис се спогледаха. Останалите се зазяпаха встрани.
— На никой не му се играе на герои? — подигра им се Лео. — На никой не му се ще да нахлуе там с трещящи оръжия?
Никой не му отговори.
Отекна нова серия изстрели. Заглъхна. Сънен, лаконичен вой на полицейска сирена поде някъде отдалеч.
— Е — каза Лео след кратка пауза, — няма нищо. На мен също не ми се ще. Не и в онази къща.
Той се обърна и се втренчи отново във въпросната сграда.
— Не и там.
Сащисващият гигант изскочи във фоайето, а Кери и Ксавиър отстъпиха назад, като почти събориха Стефани, Брет и Хедър. Парчета от косата, скалпа и кръвта на Тайлър се стичаха от оръжието, което убиецът стискаше във възлестите си ръце — грубовато откъртено парче гранит с размера на диня. Камъкът бе прикрепен към парче желязна тръба. Двете заедно образуваха груб, но ефективен боен чук. Потресена, Кери се почуди как е възможно да се вдигне подобно нещо, да не говорим да го завъртиш. След това погледът ѝ се върна на нападателя им и всичките ѝ въпроси се изпариха.
