Щеше да си даде сметка, че незнайно как бе убил с голи ръце всички, които го заобикаляха...
...а С’Екс все така стоеше там заедно с брат му.
Онова, което щеше да се запечата в паметта му по-ясно от смъртта, която беше посял, и ужаса от пленничеството на Ай Ем заедно с него, по-ясно от металическия дъх на алената кръв, оцветила не само стъпките му по пода, бе тихият смях, долетял през металните брънки, закриващи лицето на палача.
Тих смях.
Сякаш екзекуторът одобряваше клането.
Трез обаче не се разсмя, а заплака, вдигнал окървавените си изпорязани ръце към лицето си.
-Астрологичните карти не са ни излъгали - каза С’Екс. -Ти наистина си сила в този свят, достоен за възпроизвеждане.
Трез се свлече на една страна, рухна в кръвта, а скъпоценните камъни по, одеждите му се впиха в плътта му.
- Моля те.муски го да си върви...
- Прибери се в покоите си. Доброволно и без да нараниш никой друг.
- И тогава ще го оставиш да си върви?
- Не само ти можеш да убиваш. А за разлика от теб, аз съм обучен в изкуството да карам живите същества да страдат. Върни се в покоите си и аз няма да направя така, че на брат ти да му се прииска, както искаш самият ти, да не се е раждал.
Трез сведе очи към ръцете си.
- Не съм молил за това.
- Никой не е молил да се роди. - Екзекуторът повдигна тялото на Ай Ем малко по-високо. - А понякога не се моли и да умре. Ти обаче се намираш в позиция да контролираш второто, що се отнася до този мъж. И така, какво избираш? Да се съпротивляваш срещу една съдба, която не можеш да промениш, обричайки този невинен да страда дълго и мъчително? Или да изпълниш свещения си дълг, който толкова много преди теб са смятали за чест?
- Остави ни да си вървим. Пусни и двама ни да си вървим.
- Не зависи от мен. Звездите бяха ясни. Съдбата ти беше предначертана от контракциите на майка ти. В състояние си да се съпротивляваш на това толкова, колкото и на тях.
Когато Трез най-сетне се опита да стане, усети, че подът е хлъзгав. Кръв. Кръвта, която той беше пролял. А когато се изправи, трябваше да си проправи път между ужасяващата купчина тела, прекрачвайки животи, които не бе имал право да отнеме.
Стъпалата му оставяха червени дири по мрамора. Червени като рубин. Червени като сърцето на огън.
И вървяха успоредно на онези, които бе оставил преди малко, отдалечаваха се от изхода, който така отчаяно беше търсил.
Би му вдъхнало смелост, ако знаеше, че двайсет години, три месеца, една седмица и шест дни по-късно щеше да се освободи и да остане свободен дълго след това.
