- Да, аз съм. Здравейте. - Мейси изглеждаше наистина поласкана от срещата; може наистина да ѝ беше почитателка. - Толкова се радвам, че Лола е успяла да се свърже с вас. Опитах да ви се обадя на номера в телефонния указател, но телефонът беше изключен. Реших да ви посетя лично, но портиерът каза, че сте се преместили.
- Да, преди няколко месеца. - Нина усети леко притеснение; възможно беше Мейси да не е просто почитателка, а фанатичка. Но момичето изглеждаше съвсем нормално и достатъчно учтиво.
- Искате ли кафе?
- Не, благодаря. - На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да изглежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огледа Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.
- Здравейте - кимна му Нина. Младежът изсумтя нещо в отговор.
- Сигурна ли сте? - попита Мейси. Нина кимна утвърдително. - Аз бих пийнала нещо. Джоуи, ще ми вземеш ли капучино? Искам да поговоря с доктор Уайлд насаме.
Джоуи отново изсумтя и стана.
- Ще седна ей там, за да държа вратата под око.
Нина погледна заинтригувано Мейси.
- Има ли нещо, което трябва да знам?
- Скоро ще ви кажа. Моля, седнете. - Нина се разположи на стола срещу нея. - Джоуи просто се грижи за мен. Той е приятел от колежа - е, приятел с екстри. - Тя се ухили, а Нина се почувства неудобно от откровеността ѝ. - И единственият човек в Ню Йорк, когото познавам. Аз съм от Маями.
- Хубаво - отвърна Нина, не особено заинтригувана. - За какво искахте да говорим?
Мейси се изпъна на стола си.
- Отдавна исках да се срещна с вас. Вие сте моята героиня!
- Наистина ли? - Нина усети лек гъдел в стомаха; от доста отдавна никой не ѝ беше правил професионален комплимент.
- Абсолютно! Заради вас избрах да специализирам археология. Не бях сигурна какво точно искам да уча, но тогава прочетох това и си помислих: мили боже, това е страхотно! - Тя извади от чантата си няколко леко опърпани страници от списание и ги остави на масата.
Нина веднага ги разпозна - това беше статия за откриването на Атлантида отпреди година и половина. Една от снимките беше нейната фотография, на която тя гледаше гордо. По-младото ѝ аз беше вързало косата си на опашка, както ѝ харесваше да я носи тогава, и както сега Мейси носеше своята.
- Ъ-ъ-ъ, да - каза Мейси смутено и попипа косата си. - Взех назаем вашия вид, така да се каже. Мислех си, че ако работя за вас… Надявам се, че нямате нищо против.
