Чу ръмженето на автомобилен двигател, обърна се, продължавайки да се движи заднишком, и вдигна палец. Видя омайваща комбинация — мръсен стар пикап „Форд“, управляван от млада готина блондинка. И то сламеноруса, тъкмо каквито харесваше най-много. Той пусна най-подкупващата си усмивка. Жената също се усмихна и... „Леле, братче — помисли си Барби. — Ако куклата е на йота над осемнайсет, ще си изям последния чек от «Дивата роза».“ Несъмнено беше прекалено млада за джентълмен, чукнал трийсетака, но не и на прокурорска възраст, както казваха в младостта му, прекарана в селяндурския щат Айова.
Пикапът намали скорост и той забърза към него. но малката натисна газта. Погледна го още веднъж. Още се усмихваше, само че със съжаление. Усмивката й сякаш казваше: „За миг откачих, обаче си върнах разума.“
Барби си помисли, че май я познава, макар че не беше съвсем сигурен — в неделните утрини в „Дивата роза“ беше фрашкано с народ. Все пак му се струваше, че я е виждал с по-възрастен мъж (може би баща й) и че двамата задълбочено четяха страници от „Сънди Таймс“. Да можеше да я заговори, докато го отминаваше, щеше да й каже: „Щом не те беше шубе да ти направя бъркани яйца с наденица, можеше спокойно да ме повозиш няколко километра.“
Разбира се, нямаше време за словоизлияния, затова само вдигна ръка, за да покаже, че не се е засегнал. Стоповете на пикапа проблеснаха, като че ли тя реши да спре. После червените светлини угаснаха и машината отново зафуча по пътя.
През следващите дни, когато положението в Мил започна все повече да се скапва, той отново и отново си припомняше този мимолетен епизод. Мислеше си за второто проблясване на стоповете, изразяващо колебание. сякаш младата жена все пак го беше познала. „Това е готвачът от «Дивата роза», почти съм сигурна. Дали да не го. “
А може би беше бездна, в която бяха пропадали много по-достойни хора от него. Ако русокосата беше размислила, всичко в живота му след това щеше да е различно. Защото тя сигурно беше оцеляла — той повече не видя нито симпатичната блондинка, нито мръсния форд. Навярно беше излязла от Честърс Мил минути (дори секунди) преди затварянето на границата. Ако го беше качила, той щеше да е извън опасност.
„Освен ако — мислеше си през последвалите безсънни нощи — спирането да ме качи не я забавеше прекалено. В този случай може би пак нямаше да съм тук. Нито пък тя. Понеже на шосе 119 ограничението е осемдесет километра. А при осемдесет километра в час.“
