— Чък, май виждам две момчета на Моста на мира! Ловят риба! — Стана й толкова хубаво, че се разсмя. Клодет се учеше да пилотира с благословията на съпруга си, който беше председател на градския съвет. Макар да твърдеше, че ако Бог е искал човекът да лети, щеше да му даде криле, Анди беше адски сговорчив и в крайна сметка тя постигна своето. От самото начало й харесваше да лети, а сега изпитваше не удоволствие, а направо въодушевление. Днес за пръв път разбра защо е прекрасно да пилотираш. Защо е върхът.
Инструкторът Чък Томпсън леко докосна лоста за управление и посочи контролното табло:
— Вярвам ти, но стабилизирай машината, Клоди.
— Ох, извинявай.
— Няма страшно. — Той упражняваше тази професия от години и харесваше курсисти като Клодия, а именно онези, изгарящи от желание да научат нещо ново. Вероятно след време тя щеше да накара Анди Сандърс яко да се изръси, защото се влюби в сенеката и си нави на пръста да притежава същия самолет, само че нов. Тоест господин съветникът щеше да се бръкне поне с един милион. Клодия не беше от най-разглезените, но със сигурност си падаше по скъпите неща и съпругът й, този щастливец, явно можеше да задоволява прищевките й.
Чък също харесваше дните като този: прекрасна видимост, никакъв вятър, идеални условия за пилотиране. Въпреки това самолетът леко се разлюля, докато тя се опитваше да го върне в курса.
— Разсейваш се, Клоди. Не така. Насочи машината към шосе 119. И снижи на двеста и седемдесет.
Тя се подчини и сенеката отново се стабилизира. Чък се успокои.
Прелетяха над автокъщата на Джим Рени, после градът остана зад тях. От двете страни на шосето се простираха ниви и се издигаха дървета, чиито листа пламтяха, обагрени в различни цветове. Кръстовидната сянка на сенеката полетя по асфалта, едното тъмно крило мина над човек (който от тази височина изглеждаше колкото мравка) с раница на гърба. Човекът-мравка погледна нагоре и помаха. Чък също му махна, макар да знаеше, че непознатият не може да го види.
— Мама му стара, прекрасен ден! — възкликна Клодия. Инструкторът се засмя.
Оставаха им четирийсет секунди живот.
Мармотът се покатери на банкета на шосе 119 и се упъти към Честърс Мил, въпреки че до градчето оставаха около два километра и дори паркингът на „Коли на старо“ представляваше само редица от слънчеви отблясъци на мястото, където пътят завиваше вляво. Мармотът планираше (доколкото е възможно едно животно да крои планове) да се шмугне в гората много преди да стигне дотам. Засега обаче придвижването по банкета го устройваше. Беше се отдалечил от дупката си повече, отколкото възнамеряваше, но слънцето стопляше гърба му, а миризмите пораждаха в съзнанието му първични образи, заместващи истинските изображения.
