Той безкрайно много ми досаждаше. Не знам дали беше заради общата ни слава, примесена със срам и свързана със зида на колоната, но нямаше случай да го видя на улицата и настроението ми да не се промени за целия ден. Изпитвах такава физическа тревога от него, сякаш той носеше в джоба си нож, с който да наръга някого под ребрата — а той наистина носеше нож. Беше точно от този тип хора, които нарочно могат да ви продадат хашиш, развален с примес на токсичен хербицид, защото са им трябвали мангизи да си вземат кокаин. Лош човек беше, но през зимата, зима след зима, той ставаше един от двадесетината мои приятели в града. През зимата ние си плащахме данък, също както и жителите на Аляска — приятел беше някой, с когото да прекараш един час, вместо с „Големия северен снежен човек“. В безмълвието на нашата зима всеки скучен познат, пияница, отрепка и досадник можеше да бъде повишен в ранга на онези представители на човешкия род, които наричаме приятели. Колкото и да ми беше неприятен Паяка, ние бяхме споделяли един миг, който никой друг не можеше да проумее, макар шестнадесет години да отделяха моя от неговия.
А освен това той беше писател. През зимата имахме нужда един от друг дори само за да критикуваме заедно нашите съвременници. Една вечер търсехме кусурите на Мак Гуейн, после идваше ред на Де Лило. Робърт Стоун и Хари Круз си спестявахме за по-специални случаи. Гневните изблици срещу таланта на онези наши връстници, които преуспяваха, бяха душата и сърцето на не една вечер прекарана заедно, макар да го подозирах, че той не цени и моето писане. За себе си знаех, че не харесвам неговото. Обаче си държах езика зад зъбите. Той беше моят мърляв, вероломен и вулгарен приятел съсед. Пък и човек не можеше да не се възхищава от половината му начин на мислене. Той се опитваше да пласира серия романи за един частен детектив, който никога не е напускал стаята си, човек с двустранна парализа, прикован в инвалидна количка, успяващ да разгадае всяко престъпление, на което попадне, чрез компютъра си. Героят прониква в гигантски мрежи, заплита сложни възли във вътрешните комуникации на ЦРУ, набърква се в работите на руснаците, като освен това този детектив на Паяка се занимаваше и с частни случаи, надзъртайки в лични компютри. Той успяваше да издири убийците по списъците им за покупки. Главният герой на Паяка беше истински паяк. Веднъж аз му казах: „Ние сме еволюирали от безгръбначни в гръбначни. Ти ще ни издигнеш до церебрални същества“. При тези думи видях в мисълта си глави с някакви мустачета, заместващи трупа и крайниците, но очите на Паяка заискриха така, сякаш бях нанесъл пряко попадение в една видео аркада.
