Така разбрах какво е да се пристрастиш. Някакъв звяр ме държеше за гърлото, а жизненоважните му органи бяха в белите ми дробове. Борих се с този зъл дух дванадесет години и понякога успявах да го отблъсна. Обикновено това ставаше с големи загуби за мен и за сметка на околните. Когато не пушех, ставах бесен. Рефлексите ми се спотайваха там, където клечката кибрит се драсваше, а мозъкът ми губеше онези фрагменти познание, които ни правят уравновесени (поне ако сме американци). В конвулсиите на непушенето аз можех да наема кола, без да забележа дали е форд или крайслер. Това може да бъде определено като началото на края. При един от случаите, когато не пушех, тръгнах на далечно пътешествие с едно момиче, което обичах и което се наричаше Маделин, за да се срещнем с брачна двойка, която искаше през уикенда да прави размяна на съпругите. Ние се отзовахме на желанието им. На връщане с Маделин се скарахме и аз блъснах колата. Вътрешните органи на Маделин бяха лошо засегнати. Аз пак пропуших.
Имах навика да казвам: „По-лесно е да се откажеш от голямата любов на живота си, отколкото да зарежеш цигарите“, и подозирам, че съм бил прав да го твърдя. Но по-късно, през миналия месец, преди двадесет и четири дни, жена ми се махна от мен. Преди двадесет четири дни. Научих още нещичко за пристрастяването. Дори да е по-просто да се откажеш от любовта си, отколкото да се лишиш от цигарите си, то когато се стигне до сбогуването с любовта-омраза — о, тази надеждна опора на психоаналитиците, изцеждащи главите ни, тази вечна връзка любов-омраза! — не, да приключиш с брака си е безспорно също толкова трудно, колкото и да се откажеш от никотина си, и е съвсем същото, защото, аз бих могъл да ви потвърдя, че за дванадесет години бях започнал да мразя този гаден боклук точно толкова, колкото и една ненавиждана съпруга. Дори и дървата глътка дим сутрин (чието неоспоримо блаженство някога ми се струваше неизкоренимата причина никога да не мога да се откажа от тютюна), дори тя сега се бе превърнала в спазъм на кашлица. Може нищо друго да не остане, освен самото пристрастяване, но пристрастяването е като личен подпис на най-долния ред на душата.
Така стояха нещата с брака ми, след като Пати Ларейн си бе отишла. Ако някога я бях обичал със съзнанието за страхотните й недостатъци — дори когато двамата си пушехме като доволни наркоманчета и отхвърляхме мисълта за рак на белите дробове, защото дотогава имаше десетилетия, аз наистина винаги съзнавах, че Пати Ларейн би могла да бъде моята гибел в безумието на някоя предателска вечер — и все пак, дори така, аз я обожавах. Кой знае? Любовта може и да ни е вдъхновявала да преодолеем нашите злокобни трескави състояния. Това бе преди време. Сега, през последната година или малко повече, ние се бяхме опитвали да се откажем от навика си да сме заедно. Пристъпите на лична ненавист бяха се разраствали периодично, докато не се изчерпваха всички запаси от доброжелателност. Бях започнал да я ненавиждам като сутрешната си цигара. От която всъщност най-сетне се бях отказал. След дванадесет години най-после се бях почувствал освободен от най-мощното пристрастяване в живота си. Впрочем, така беше до нощта, когато тя ме напусна. Нощта, в която открих, че да загубя жена си е по-тежкото изпитание.
