— О, не! — извика Джесика. — И всичко това се случило в онази къща на хълма?
— Да.
— А какъв беше — попита Пангборн — юридическият завършек?
— Ами може и да не ви се вярва, но не се опитаха да доказват невменяемост при защитата.
— Тогава той трябва да е излежавал присъдата.
— Да. — Нямах намерението да споменавам, че двамата с него не само бяхме учили в Ексетър, но и че всъщност се срещнахме по едно и също време в един и същи затвор.
— От думите ви си правя извода, че изглежда бащата е режисирал защитата на сина си.
— Мисля, че сте прав.
— Естествено! Ако е пледирал за невменяемост, адвокатът му е трябвало да представи на съда албумите. — Лони сплете пръсти и ги огъна навън. — Значи — продължи той, — Уордли е приел да поеме удара. Колко спечели от това, че е поседял в затвора?
— Един милион долара годишно — отговорих. — Внасяни във фонд под надзор всяка година за всяка излежана година плюс подялба с втората му майка на имението след смъртта на бащата.
— Знаете ли със сигурност дали са му изплатили парите? — попита Лони.
Джесика поклати глава:
— Не мога да повярвам, че такива хора биха спазили споразумението.
Аз свих рамене.
— Мийкс плати — отговорих им, — защото Уордли бил… задигнал албумите. Повярвайте ми, че когато Мийкс умря, мащехата спази уговорката. Мийкс Уордли Хилби Трети излезе от затвора като богат човек.
Джесика каза:
— Харесва ми как разказвате истории.
Пангборн кимна.
— Много забавно — бяха думите му.
Тя беше доволна. Пътуването до това странно място все пак като че ли бе предложило някоя и друга приятна минута.
— А дали Уордли — попита тя — възнамерява пак да живее в къщата?
Докато се колебаех какво да кажа, Пангборн отговори:
— Естествено, че не. Нашият нов приятел тука си съчинява всичко това.
— Е, Ленард — рекох, — ти ще ме подсетиш да те наема за адвокат, когато ми се наложи, нали?
— Наистина ли го съчинихте? — попита тя.
Нямах намерение да й кажа с полуусмивка „Отчасти“. Вместо това отговорих:
— Да. До последната капка — и пресуших чашата си.
Ленард без съмнение вече беше събрал сведения за това кой е собственикът на имението.
Следващият ми спомен е, че пак бях сам. Двамата се бяха преместили в залата за вечеря.
Помня, че пиех, пишех и наблюдавах водата. Някои от бележките пъхах в джоба си, а други късах. Звукът на хартията при късането събуди в мен отглас. Започнах вътрешно да се кикотя. Мислех си, че хирурзите трябва да са най-щастливите хора на земята. Да режат хората и да им се плаща за това — ето го щастието, казах си. И тази мисъл ме накара да пожелая Джесика Понд пак да е до мен. Тя сигурно би надала весел рев при тази мисъл.
